Е. Локхарт - Истинска измама

— Картрайт — отвърна Ими, явно готова да прекрати спора. — Но няма да го откриеш. Той е някакъв чистач от Винярд, който върши домакинска работа срещу пари в брой. Надали се е регистрирал някъде.

— Е, мога да проверя дали… о, господи!

— Какво?

— Скот Картрайт от Оук Блъфс, нали?

— Да.

— Мъртъв е.

Ими се втурна към него. Брук скочи от стола си, а Джул се върна от коридора, където тъкмо загряваше за тренировката си. Скупчиха се около компютъра.

Статията, която Форест бе открил, бе на сайта на „Мартас Винярд Таймс“ и в нея се съобщаваше за самоубийството на Скот Картрайт. Обесил се беше на въже, закачено на висока греда в хамбара на съседа му. Бил изритал изпод себе си шестметрова стълба.

— Аз съм виновна — каза Имоджен.

— Не, не си — отговори Форест, без да откъсва очи от екрана. — Искал е повече пари, но непрекъснато е закъснявал. Ти си отказала да му плащаш повече. Това няма нищо общо със самоубийството му.

— Може би е бил депресиран — каза Брук.

— Тук пише, че не е оставил бележка — прочете Форест. — Но са убедени, че е самоубийство.

— Не мисля, че е така — възрази Ими.

— Хайде де! — каза Форест. — Никой не го е принудил да се качи на шестметрова стълба в някакъв хамбар и да се обеси.

— Напротив — настоя Ими. — Вярвам, че точно това са направили.

— Преиграваш — каза Форест. — Скот беше свестен и е тъжно, че е умрял, но никой не го е убивал . Мисли трезво.

— Не ми казвай да мисля трезво — отвърна Ими с леден глас.

— Никой няма да тръгне да убива чистача и да го представя като самоубийство — допълни Форест, изправи се от мястото си пред лаптопа и вдигна косата си на опашка с ластика, който носеше на китката си.

— Не ми приказвай, сякаш съм дете.

— Имоджен. Разстроена си заради Скот, което е разбираемо, но…

— Тук не става въпрос за Скот! — извика Ими. — Става въпрос за теб и за начина, по който ми нареждаш да „мисля трезво“. Смяташ, че си по-умен от мен, защото имаш диплома от университета. И защото си мъж. И защото си от рода Мартин от Гринуич, и…

— Ими…

— Позволи ми да довърша — кресна Имоджен. — Ти живееш в моя дом. Ядеш от моята храна, караш моята кола и кашите, които зарязваш след себе си, се подреждат от онова нещастно момче, на което аз плащах. Част от теб ме мрази Заради това, Форест. Мрази ме, защото мога да си позволя този живот и да взимам самостоятелни решения — затова се отнасяш към мен снизходително, а към думите ми — като че не си заслужават вниманието.

— Може ли да проведем този разговор насаме, моля те? — попита Форест.

— Просто си върви. Остави ме на мира за малко — каза Ими. Звучеше уморено.

Форест изръмжа и се качи на втория етаж. Брук го последва.

Очите на Ими се напълниха със сълзи в мига, в който си отидоха. Тя се приближи до Джул и я прегърна. Ухаеше на кафе и жасмин. Поседяха така дълго време.

Ими и Форест потеглиха с колата двайсет минути по-късно, заявявайки, че трябва да поговорят. Брук беше в стаята си.

Джул отиде да потренира, после уби остатъка от времето до пладне сама. За обяд изяде две филии препечен хляб с течен шоколад и изпи чаша протеинов шейк, в който сипа портокалов сок. Тъкмо миеше чиниите, когато Брук изтрополи надолу по стълбите, помъкнала сака си, и се насочи към хола.

— Изчезвам — каза тя.

— Точно сега ли?

— Не ми трябва такава драма. Прибирам се в Ла Хоя. Родителите ми веднага ще почнат: „Брук, трябва да идеш на стаж някъде! Или да работиш като доброволка! Или да продължиш да учиш нещо!“. Така че ще е изключително досадно, но всъщност дори малко съм се затъжила за вкъщи, нали се сещаш!?

Тя се завъртя рязко и влезе в кухнята. Дръпна вратичката на шкафа, взе две кутии бисквити и плик с чипс и ги напъха в ръчната си чанта.

— Храната на ферибота е отврат — обяви. — Чао!

Същата вечер Имоджен се върна и излезе на верандата при Джул.

— Къде е Форест? — попита Джул.

— Отиде в кабинета си — каза Ими, седна и си свали сандалите. — Следващата седмица ще има заупокойна служба за Скот.

— Брук си тръгна.

— Знам. Писа ми.

— И взе всичките бисквити.

— Типично.

— Каза, че няма да имаш нищо против.

— Не е като да ги пазех за нещо — рече Имоджен, изправи се и отиде до ключа за лампите в басейна.

Водата светна.

— Мисля, че трябва да заминем — додаде тя. — Без Форест.

Да.

Наистина ли щеше да бъде толкова лесно? Да получи Ими само за себе си.

— Май ще трябва да тръгнем на сутринта — продължи Имоджен.