Е. Локхарт - Истинска измама

— Аз не съм дрехите ми — каза Имоджен. — Не съм парите ми. Искаш от мен да бъда…

— Не искам от теб да бъдеш която и да било освен себе си — прекъсна я Джул. — Не искам.

— Напротив, искаш — възрази Имоджен. — Искаш да ти обръщам внимание дори когато не съм в настроение за това. Искаш да бъда винаги красива и ведра, а понякога се чувствам грозна и всичко ми се струва трудно. Постави ме на пиедестал и очакваш от мен неизменно да приготвям хубава храна, да чета хубави книги и да бъда очарователна с всички, но аз не съм такава и това е изтощително. Не желая да се преструвам и да въплъщавам собствената ти фантазия за мен.

— Това не е вярно.

— И натискът около тези неща е огромен, Джул. Чувствам се, сякаш се задушавам. Насилваш ме да бъда нещо за теб, а аз не го искам.

— Ти си най-близката ми приятелка.

Това беше истината. Изтръгна се от гърдите на Джул… пронизително и жаловито. Джул винаги се бе разминавала с хората. Те не й бяха никакви; никога не оставяха следа върху нея и никога не й се беше случвало да й липсва някой. Измислила си беше хиляди лъжи, за да накара Ими да я обикне. Заслужаваше любовта й срещу тях.

Ими поклати глава.

— Само след няколко седмици, прекарани заедно това лято? Най-близката ти приятелка? Това изобщо не е възможно. Трябваше да те помоля да си тръгнеш още след първия уикенд.

Джул се изправи. Ими все още седеше на ръба на лодката.

— Какво извърших, че да те накарам да ме намразиш? — попита я Джул. — Не разбирам какво съм направила.

— Нищо не си направила! И не те мразя.

— Искам да знам къде сгреших.

— Виж. Поканих те с мен само защото исках да си мълчиш — каза Имоджен. — Поканих те тук, за да си държиш устата затворена. Ето това е.

Двете притихнаха. Изречението увисна помежду им: „Поканих те тук, за да си държиш устата затворена“.

Имоджен додаде:

— Вече не издържам на това пътуване. Не издържам да ми взимаш дрехите назаем и да ме гледаш по този твой начин, като че никога не съм достатъчно добра, и да ме заплашваш, и да настояваш толкова много да ме е грижа за теб. Но мен не ме е грижа.

Джул не мислеше, не можеше да мисли.

Вдигна едното гребло от дъното на лодката. Замахна с него. Отривисто.

Краят, с който се гребеше, удари Имоджен в главата. С острия ръб напред.

Ими се свлече долу. Лодката се разлюля неконтролируемо. Джул пристъпи напред, а Ими надзърна нагоре към нея. Изражението й бе изненадано и Джул усети тръпка на задоволство: противничката й я беше подценила.

Стовари греблото още веднъж върху ангелски красивото й лице. Носът й се счупи с хрущене, скулите — също. Едното око изскочи от орбитата си и от него бликна кръв. Джул Замах на трети път и звукът бе ужасяващ — мощен и някак окончателен. Челюстта на Имоджен, волевото й изражение, красотата й, нехайното й самодоволство — всичко това бе смазано под напора на дясната ръка на Джул. Тя бе победителят в тази битка и за една шеметна секунда я обзе великолепно чувство на триумф.

Ими се изплъзна от мястото, на което седеше, и падна във водата. Лодката се наклони, освободена от тежестта й. Джул залитна назад и цапардоса силно бедрото си в едната й стена.

Ими замахна два пъти в мъчителен опит да се задържи на повърхността. Мъчеше се да си поеме дъх с накъсани хрипове. Очите й бяха пълни с кръв. Червенината се размиваше в тюркоазносинята вода. Бялата й блуза се носеше около тялото й.

Усещането за триумф отмина и Джул скочи във водата, сграбчвайки Ими за рамото. Очакваше някаква реакция.

Ими й дължеше отговор.

Още не бяха приключили, дявол да го вземе! Ими не можеше да избяга.

— Какво ще ми кажеш? — извика Джул, докато плискаше във водата и придържаше Ими на повърхността, доколкото можеше. — Какво ще ми кажеш сега?

Кръв бликаше от лицето на Ими и се стичаше по ръцете й.

— Защото не съм ти шибан домашен любимец, нито пък съм ти приятелка вече, разбра ли? — кресна Джул. — Презираш ме, но аз съм силната тук, по дяволите! Аз съм по-силната! Виждаш ли, Ими? Виждаш ли?

Тя се опита да обърне Ими по гръб, да задържи лицето й над водата, да й помогне да продължи да диша, за да я чуе, но раните бяха огромни. Лицето на Имоджен беше пихтиесто и кървеше от носа, от ухото, от мястото на бузата, където се бе строшила скулата й. Тялото й се мяташе и трепереше конвулсивно. Кожата й беше хлъзгава, толкова хлъзгава. Размахваше крайници диво и удари Джул в лицето с опакото на едната си ръка.

— Какво ще ми кажеш сега, а? — попита я Джул умолително. — Какво ще ми кажеш?