Е. Локхарт - Истинска измама

— Как реагираха те?

— С един милиард имейли и съобщения. „Върни се у дома, моля те. Само за няколко дни. Ще платим самолетния билет.“ Или: „Баща ти иска да знае защо не отговаряш на обажданията му“. Такива неща. Диализата на баща ми подсказваше, че няма как да дойдат във Винярд, но те буквално ме тормозеха. — Ими въздъхна и продължи: — Блокирах съобщенията им. Спрях да мисля за тях. Беше като магия — просто изключих мислите си. Възможността да престана да мисля за тях някак ме спаси. Може би съм ужасен човек, Джул, но беше толкова хубаво да се отърва от усещането за вина.

— Не смятам, че си ужасен човек — каза Джул. — Пожелала си да промениш живота си. Нямала си друг избор, освен да предприемеш нещо радикално, за да се превърнеш в човека, който искаш да бъдеш.

— Именно — каза Ими и я докосна по коляното с мократа си ръка. — А сега да поприказваме за теб.

Това бе типично за Имоджен — изпадаше в дълги, витиевати разсъждения на глас, докато не си изяснеше някоя идея напълно, а след това, когато се умореше, задаваше въпрос.

— Няма да се върна — отговори Джул. — Никога.

— Толкова ли е зле положението у дома? — попита Ими, вгледана съсредоточено в лицето й.

В рамките на една ярка, светла секунда Джул допусна, че някой може би беше способен да я обича, че тя беше способна да обича сама себе си и че заслужаваше всичко това. Каквото и да кажеше сега, Ими щеше да го разбере. Щеше да разбере всичко.

— Ние сме еднакви — престраши се тя. — Не искам да продължавам да бъда човекът, който бях като малка. Искам да бъда онова A3, което е тук и сега. С теб.

По-истински и по-искрени думи от тези не бе в състояние да изрече.

Ими се наведе към нея, целуна я по бузата и каза:

— Семействата по целия свят са еднакво прецакани.

Думите се изтърколиха бързо от устата на Джул:

— Сега двете сме като семейство една за друга. Аз съм твоето, а ти можеш да бъдеш моето.

И зачака. Надзърна към Ими.

Имоджен трябваше да каже, че са като сестри.

Имоджен трябваше да каже, че ще бъдат приятелки до гроб, както и че са като семейство една за друга.

Бяха си говорили за толкова интимни неща. Имоджен трябваше да обещае, че никога няма да изостави Джул така, както току-що бе изоставила Форест или както беше изоставила майка си и баща си.

Вместо това Ими се усмихна кротко. След това излезе от джакузито и се приближи към басейна в тъмнометаликовия си бански. Обърна се към групичката тийнейджъри, които се закачаха един с друг и се забавляваха в плиткия край на басейна. Американски гимназисти.

— Ехо, момчета! Дали някой от вас би ми донесъл малко чипс или солети от бара вътре? — помоли ги тя. — Краката ми са мокри. Не искам да шляпам по пода.

Те бяха по-мокри и от нея, но един веднага изскочи от басейна и се избърса с кърпата си. Беше кльощав и пъпчив, но с хубави зъби и имаше от онзи тип издължено, стройно тяло, каквото Ими харесваше.

— На вашите услуги — откликна той с глуповат поклон.

— Вие сте същински принц сред простолюдието.

— Виждате ли? — подвикна момчето на приятелите си в басейна. — Бил съм принц.

Защо трябваше Ими да омайва всеки? Това беше просто случайна групичка момчета, които не притежаваха нищо особено интересно, което да им предложат. Ими обаче правеше това всеки път, когато нещата започнеха да стават сериозни. Обръщаше се и огряваше със светлината си нови хора — хора, които се чувстваха късметлии, задето ги е забелязала. Сторила го беше, когато заряза приятелите си от „Грийнбрайър“ заради новите си приятели от училище „Далтън“. Сторила го беше и когато изостави болния си баща и приятелите си от „Далтън“, за да иде във „Васар“, както и когато напусна „Васар“, за да отиде да живее в Мартас Винярд. Беше зарязала Форест и Мартас Винярд заради Джул, но и Джул явно вече не беше нещо ново и непознато за нея. Ими се нуждаеше от свежа порция обожатели.

Момчето й донесе няколко пликчета чипс. Имоджен се настани на един шезлонг и започна да си хапва, разпитвайки го за различни неща.

Откъде са?

— От Мейн.

На колко са години?

— На достатъчно! Ха-ха.

Не, наистина — на колко?

— На шестнайсет.

Смехът на Имоджен проехтя над басейна.

— Бебета!

Джул се изправи и нахлузи обувките си. Имаше нещо в тези момчета, от което я побиваха тръпки. Мразеше начина, по който се състезаваха помежду си, за да забавляват Имоджен, като плискаха из водата и демонстрираха мускулите си. Не желаеше да си бъбри с някаква тайфа заслепени тийнейджъри. Нека Имоджен да храни егото си, щом имаше потребност от това.