Е. Локхарт - Истинска измама

Пътниците вече се качваха на ферибота, който Паоло трябваше да хване. Той целуна Джул набързо по устните, преди да си тръгне. Бе уверен и нежен, но не и нахален. Устните му бяха малко лепкави от карамела.

Целувката изненада Джул. Не искаше той да я докосва. Не искаше да я докосва изобщо никой… никога. Но когато пълните, меки устни на Паоло я докоснаха, й хареса.

Тя протегна длан зад тила му, придърпа го към себе си и го целуна отново. Беше много красиво момче, помисли си тя. Ни най-малко не беше някой потен мачо. Не беше груб или безочлив. Не се отнасяше към нея снизходително. Нито се опитваше да я впечатли с празни комплименти или блестящи златни ланци. Целувката му беше толкова нежна, че тя трябваше да се наведе към него, за да я усети напълно.

Искаше й се да му бе съобщила истинското си име.

— Може ли да ти се обадя? — настоя той. — Още веднъж имам предвид? Не заради баща ти.

Не, не.

Паоло не биваше да се обажда отново на Имоджен. Ако го направеше, щеше бързо да разбере, че момичето, с което се е запознал, не е била тя.

— По-добре недей — отговори тя.

— Защо не? Ще бъда в Мадрид, а после, докъдето там стигна, но може да… Може поне да си приказваме от време на време. За карамел и течен шоколад може би. Или за новия ти живот.

— Обвързана съм — каза Джул, за да го накара да млъкне.

Лицето на Паоло помръкна.

— О, така ли? Естествено. Разбира се, че си. Е, така или иначе ми имаш телефонния номер — каза той. — Преди няколко дни ти оставих съобщение. Завършва на 646. Така че можеш да ми звъннеш, когато се отвържеш… обезобвържеш, или както там се казва. Става ли?

— Няма да ти се обадя — каза Джул. — Но благодаря за сладоледа.

За миг той сякаш се обиди. Но после се усмихна.

— Пак заповядай, Имоджен.

След което нарами раницата си и изчезна.

Джил проследи с поглед ферибота му, докато се отдалечаваше от кея. Сетне свали еспадрилите си и пое надолу по пясъка. Нагази във водата, докато не стигна до глезените й. Чувстваше, че Имоджен Соколов би направила това — би се насладила на лекото чувство на тъга и на красивата гледка от пристанището, придържайки полите на красивата си бяла рокля над коленете си.

Втората седмица на юни 2016 г.

Ню Йорк

Седмица преди да иде в Мартас Винярд, Джул стоеше до Пати Соколов на една тераса с изглед към Сентръл парк. Слънцето вече беше залязло. Паркът се простираше под тях — тъмен правоъгълник, опасан от светлините на града.

— Чувствам се като Спайдърмен — избълва Джул изведнъж. — Той наблюдава града нощем.

Пати кимна. Косата й падаше на едри, професионално оформени къдрици по раменете й. Носеше дълга жилетка над роклята си с цвят на шампанско и красиви сандали с ниска подметка. Краката й изглеждаха стари и имаха лейкопласт по палците и петите.

— Един приятел на Ими, който дойде тук за едно парти — поде тя. — Той каза същото за гледката. Е, всъщност спомена Ватман. Но идеята беше такава.

— Те не са еднакви.

— Да, но и двамата са сираци — каза Пати. — Ватман е загубил родителите си на много ранна възраст. Спайдърмен също. Затова живее с леля си.

— Ти четеш комикси?

— Нито един не съм чела. Но проверих есето на Ими за университета някъде шест пъти. Беше написала, че Спайдърмен и Ватман са наследници на всички онези сираци във викторианските романи, които тя харесва. Тя много обича викторианска литература, знаеш ли? Това е едно от нещата, чрез които определя цялата си личност. Нали разбираш — някои хора се самоопределят като спортисти или като борци за равни права, или като меломани. Ими се самоопределя като читател на викториански романи.

Пати спря за миг, после продължи:

— Тя не е от най-големите отличници, но искрено се увлича по литературата. В есето си беше написала, че в тези истории смъртта на родителите се явява основна предпоставка за превръщането на действащите лица в герои. Също така твърдеше, че героите от комиксите не са просто обикновени герои, а „противоречиви и сложни персонажи, тъй като често им се налага да правят морални компромиси по начин, сходен с този на сираците във викторианските романи“. Мисля, че предавам цитата точно.

— В гимназията четях комикси — каза Джул. — Но в „Станфорд“ вече нямах достатъчно време.

— Гил е израснал с комикси, но аз не съм, нито пък Ими всъщност. Супергероите бяха само средство, което използва в увода си, за да покаже защо по-старите книги също са от голяма важност за съвременния читател. Повечето от нещата за Ватман беше научила от онова нейно гадже, за което споменах.