Е. Локхарт - Истинска измама

След вечеря се върнаха в хола и Гил се настани пак на дивана с тръбичката за кислород в носа. Пати извади отнякъде дебел албум, направен от твърда лъскава хартия.

— Нямаш нищо против да ти покажа малко снимки, нали?

Запрелистваха старите снимки. Джул намираше Имоджен за извънредно красива — дребна, приличаща на някоя горска фея. Имаше светла коса и пухкави бузи с трапчинки, които по-късно бяха отстъпили място на високите й скули. На много от снимките бе застанала пред някое интересно място. „Тук сме в Париж“, казваше Пати. Или: „Отидохме да разгледаме тази ферма“. Или пък: „Това е най-старата въртележка в Америка“. Ими носеше красиви широки поли и раирани чорапогащници. На повечето от снимките косата й бе дълга и малко рошава. На снимките от по-късния период беше с брекети.

— Така и не си намери други осиновени приятели, след като ти напусна „Грийнбрайър“ — каза Пати. — Винаги ми се е струвало, че я предадохме в това отношение.

После се наведе към Джул и попита:

— Ти имаше ли такива? Общност от семейства като твоето?

Джул си пое дълбоко дъх.

— Не, нямах.

— Чувстваш ли се така, сякаш родителите ти са те предали?

— Да — отговори Джул. — Те наистина ме предадоха.

— Много често си мисля, че трябваше да възпитаме Ими по друг начин. Да направим повече за нея. Да разговаряме за трудните неща.

Пати продължи да размишлява на глас, но Джул не я чуваше.

Родителите на Джулиета бяха починали, когато тя беше на осем години. Майка й си бе отишла вследствие на дълга, мъчителна болест. Малко след това баща й се бе самоубил, срязвайки си вените, умирайки от кръвоизлива… гол във ваната.

Джулиета бе отгледана от друг — от онази леля в един дом, който не беше неин.

Не. Нямаше да мисли за това повече. Изтриваше го от съзнанието си още сега.

Щеше да напише за себе си нова история. История на произхода си. В тази версия на миналото й холът беше в пълен хаос. Късно през нощта. Да, точно така. Историята още не беше готова, но тя й придаде форма, доколкото успя. Видя родителите си насред кръга светлина около уличната лампа — лежаха мъртви в тревата, а около телата им се бяха образували локви тъмна, почти черна кръв.

— Нека започваме по същество вече — обади се Гил с хриптене. — Момичето не разполага с цяла вечер да ни слуша.

Пати кимна.

— Онова, което не знаеш, и причината, поради която те поканихме тук, е, че Имоджен напусна „Васар“ след първия семестър.

— Според нас е станала част от някаква компания купонджии — каза Гил. — И така и не е развила потенциала си в учението.

— Е, тя никога не си е падала особено по учението — каза Пати. — Не беше като теб с явната ти любов към „Станфорд“, Джул. Но както и да е. Напуснала е „Васар“, без дори да ни каже, и се свърза с нас чак след месец. Така се бяхме разтревожили.

— Ти се беше разтревожила — каза Гил и се наведе напред. — Аз само се бях ядосал. Имоджен е безотговорна. Губи си телефона или пък забравя да го включи. И едва отговаря на обаждания, съобщения и други подобни.

— Оказва се, че е отишла в Мартас Винярд — продължи Пати. — Често ходехме на острова на семейни почивки и тя явно е решила да избяга там. Каза ни, че си е наела някакво жилище, но не ни даде адрес, нито дори град.

— Защо не идете да я видите? — попита Джул.

— Аз не мога да пътувам — каза Гил.

— Трябва да ходи на диализа през ден. Изтощително е. А има и други процедури — обясни Пати.

— Скоро всичките ми вътрешности ще излязат навън — каза Гил. — Ще трябва да ги разнасям със себе си в торбичка.

Пати се наведе към него и го целуна по бузата.

— Затова ни хрумна, че може би ти би отишла, Джул. Във Винярд. Обмисляхме варианта да наемем детектив…

— Ти го обмисляше — прекъсна я Гил. — Нелепа идея.

— Помолихме някои от колегите й от университета, но те не пожелаха да се месят — каза Пати.

— Какво искате да направя? — недоумяваше Джул.

— Да провериш дали е добре. Не й казвай, че сме те изпратили ние, но ни пиши, за да ни съобщиш как вървят нещата — отговори Пати. — И се опитай да я убедиш да се върне у дома.

— Няма да работиш това лято, нали? — попита Гил. — Нямаш стаж някъде или нещо такова?

— Не — отвърна Джул. — Нямам работа.

— Ние, естествено, ще платим за всичките ти разходи до Винярд — каза Гил. — Можем да ти дадем ваучери на стойност около две хиляди долара например, като ще ти осигурим и престой в хотел.

Соколови бяха така доверчиви. Така добри. Така глупави. Котките, кучетата, които акаха на терасата, машината за изкуствено дишане на Гил, албумите, пални със снимки, безпокойството им за Имоджен, дори намесата им; разхвърляният апартамент, агнешките котлети, непринуденият начин, по който бърбореха — всичко беше прекрасно.