Е. Локхарт - Истинска измама

Съчинение в свободна форма за десет минути по цитата: „Важното е следното — във всеки момент да бъдем в състояние да жертвате онова, което сте, в името на онова, в което бихте могли да се превърнем“

Джул докосна ръба на масата. „Бих седяла тук, на това място“, отбеляза наум. Това щеше да бъде нейният стол — с гръб към светлината, която струеше през прозореца, и с лице към вратата. Щеше да спори относно цитата от дю Бо с останалите ученички. Учителката, облечена в черно, щеше да се извисява права над тях, но не заплашително, а вдъхновяващо. Щеше да ги мотивира да се стремят към превъзходство. Щеше да вярва, че нейните момичета са бъдещето.

Прозвуча покашляне. Отговорникът за кетъринга бе влязъл в стаята при нея. Посочи вратата. Джул го последва обратно до купчината салфетки и се зае да ги сгъва.

Пианистът пристигна в залата със забързана крачка. Бе дребен и кльощав, с бледа кожа, лунички и червена коса. Ръцете му стърчаха твърде много от ръкавите на сакото. Извади нотните си листове, загледа се в телефона си за минута-две, после седна и започна да свири. Музиката звучеше отривисто и някак изискано. Караше помещението да оживее, сякаш празненството вече беше в разгара си. Когато приключи със сгъването на салфетките, Джул се приближи до него и попита:

— Каква е тази мелодия?

— Гершуин — отговори пианистът с тон, в който се четеше ненавист. — Темата на събитието е „Гершуин“. Хората с пари много го обичат.

— А вие — не?

Той сви рамене, без да спира да свири.

— Все с нещо трябва да плащам сметките.

— Смятах, че хората, които умеят да свирят на пиано така, вече имат достатъчно пари.

— Обикновено всъщност имаме дългове.

— Та кой е Гершуин?

— Кой е бил Гершуин ли? — пианистът спря насред мелодията и засвири нещо ново. Джул, вторачена в ръцете му, летящи над клавишите, позна мелодията. Summertime, and the livin' is easy… 6 6 Summertime — популярна песен от трийсетте години, композирана от Джордж Гершуин, по текст на Дюбоз Хейуърд. Има множество осъвременявани през годините изпълнения, като например това на Ела Фицджералд. — Бел.прев.

— Тази я знам — каза тя. — Той вече е починал, така ли?

— Преди много време. Живял е през двайсетте и трийсетте години. Бил е имигрант първо поколение; баща му е бил обущар. Поставил началото на кариерата си на идишката театрална сцена и се захванал да пише лековати джаз мелодии за бързи пари, а сетне и филмова музика. По-късно се насочил към класическата музика и към операта. И така, в крайна сметка се оказал част от висшата класа, но бил започнал от нищото.

„Колко невероятно би било да умееш да свириш на инструмент“, каза си Джул. Каквото и да ти се случи, каквото и друго да стане в живота ти, винаги можеш да погледнеш към ръцете си с мисълта: „Аз умея да свиря на пиано“. Винаги ще знаеш това за себе си.

Това бе същото като да умееш да се биеш, осъзна тя. Или да говориш с различни акценти. Това бяха сили, живеещи в тялото ти. Те никога не те напускаха — независимо как изглеждаш, независимо кой те обича или не те обича.

Един час по-късно отговорникът за кетъринга я потупа по рамото.

— Изцапала си се с ликьор от коктейл, Лита — каза й. — И със сметана. Иди се почисти, а аз ще ти приготвя друга престилка.

Джул надникна надолу, после свали престилката си и му я подаде.

Някой бе заел най-близката до залата тоалетна, ето защо тя се качи по стълбището на третия етаж. Мярна два изящно обзаведени салона. Масите бяха украсени с букети розови цветя. Гостите се здрависваха и се представяха един на друг.

В дамската тоалетна имаше просторно общо помещение. Тапетите бяха в зелено и златисто, а до едната стена бе поставен малък, но богато декориран диван. Джул мина навътре и отвори вратата на тоалетната. Влезе и свали обувките на Лита. Палците й бяха подути, а от раничките над петите й течеше кръв. Тя я попи с една салфетка. После Затърка роклята, докато не я почисти.

Върна се в общото помещение боса и завари някаква петдесетинагодишна жена да седи на дивана. Бе хубава по начина, характерен за обитателките на Манхатън: тен, внимателно нанесен руж и боядисана в кестеняво коса. Носеше Зелена копринена рокля, която я караше да изглежда, сякаш мястото й е именно на зеления кадифен диван на фона на тапетите в зелено и златисто. Свалила бе обувките от голите си крака и тъкмо слагаше лейкопласт на зачервените си палци. На пода лежаха чифт сандали с тънки каишки.