Джонатан Мур - Частен детектив

Може би Ларсен в крайна сметка беше прав. Може би нямаше смисъл да се вкопчваш в неща от миналото. Те могат единствено да те наранят.

В крайна сметка се оказа, че миналото има прекалено голяма инерция. Старите ми навици бяха насъбрали твърде много тежест. Което означаваше, че три дни след като бившата ми жена се озова в обятията на непознат и излезе на разходка с неговата кола и десет часа след като сумата по чека на Джим беше прехвърлена в банковата ми сметка, аз бях в края на Баха Калифорния Сур, в Ла Пас. Отседнах в хотел „Мигел Идалго“ и получих старата си стая. Имах два прозореца с ръждиви мрежи и без стъкла, които гледаха към Пасео Алваро Обрегон, към един тесен плаж зад него и накрая към Морето на Кортес. Ако вятърът се засилеше прекалено, можех да затворя дървените капаци, станали сребристи от слънцето.

Стаята имаше вентилатор на тавана и легло от ковано желязо с пружина, която скърцаше при всяко мое движение. Долу имаше бар, а точно до хотела — ресторант. Помнех го от предишното си идване. Надписът с ъгловати букви си стоеше на пастелната стена.

„Морски дарове“, гласеше той.

Не се откъснах от света толкова, колкото ми се искаше. Имах нов телефон и си правех труда да го проверявам. Сядах в бара в десет сутринта с потна бутилка „Пасифико“ и четях новините.

Бреговата охрана отдавна се беше отказала да издирва хеликоптера на Ларсен. Така и не забелязали отломки в морето. Никой не видял разлято гориво по вълните. Ако се бяха върнали на брега, вероятно бяха летели ниско и с изключен транспондер. Нямаше начин да се разбере какво са направили. Може да са се озовали на дъното на океана или на някой кораб. Без презареждане биха могли да стигнат до всяка точка на брега от Мексико до Орегон.

Така че сега можеха да са навсякъде. Банковите им сметки бяха непроследими и съответно непокътнати. Притежаваха други къщи и летателни средства. Може би и други лаборатории. Можеха да се прегрупират, да преценят пораженията и да планират следващите си стъпки.

Което означаваше, че дори в Ла Пас не се чувствах в безопасност.

Бях долетял тук, така че бях оставил новия си пистолет в новия сейф. Още първата вечер в града си поговорих с бармана. Той ме помнеше от идването ми преди шест години и ми каза да изчакам в стаята си. Някъде преди изгрев-слънце на вратата ми се почука. Дадох на човека триста долара и срещу тях получих ръждив револвер с къса цев. Дървената му дръжка не се разпадаше благодарение на увития около нея изолирбанд. Отворих цилиндъра и изсипах патроните в дланта си. Месинговите гилзи бяха изпъстрени със зелени петънца от корозия. Оловото бе покрито със слой прах от оксидацията.

Стига да не гръмнеше в ръката ми, всичко беше наред.

На четвъртия ден слязох долу и си поръчах бира. Нямаше вятър и температурата вече достигаше трийсет и два градуса. Седнах на бара и погледнах новините на телефона си. Имаше нов материал за пожара в лабораторията на Ларсен. По-голямата част от статията съдържаше пълни глупости. Останалата бе толкова лишена от информация, че не казваше нищо. Не се споменаваше за килиите, за естеството на лабораторното оборудване и за съдържанието на помещението за новородени. Репортерът обаче цитираше Франк Чанг, според когото следователите приключили с претърсването на руините. Не открили човешки останки. Това беше нещо, което исках да повярвам и да приема за истина. Имаше помещения, в които изобщо не бях погледнал. Ако е имало други писъци по време на пожара, изобщо не бих могъл да ги чуя.

Вдигнах очи от телефона си. Барманът стоеше пред мен, поставил и двете си ръце на дървения плот.

— Да?

— Дойде една жена — каза той. — Тази сутрин.

— Жена.

— Пита за теб.

— По име ли?

— Попита за Лий Кроу. И дали си отседнал тук.

— И какво й каза?

— Че не съм сигурен — отвърна той. — Казах й, че е най-добре да дойде по-късно и ще й кажа със сигурност.

— И после си тръгна, така ли?

Той кимна с брадичка към вратата.

— Ще се върне.

— Опиши ми я.

Той вдигна ръка на метър шейсет и пет от земята.

— Толкова висока. Американка. Млада.

— Руса?

Той поклати глава.

— Не знам. Косата й беше прибрана под бейзбол на шапка. И имаше големи очила. Слънчеви.

— Каза ли си името?

— Не.

Допих бирата си и платих. Всичко, което ми трябваше, се намираше в джобовете ми. Портфейл и паспорт. Телефон й пистолет. Можех да изгубя всичко горе и това нямаше да има никакво значение. Излязох от хотела и отидох в ресторанта. Той още не работеше, но седнах на една маса на верандата и изчаках да отвори.