Джонатан Мур - Частен детектив

— Кажи й да премести всички бебета. Веднага!

Мадлин започна да вика, след което я изблъсках настрани. Дадох на жената петнайсет секунди и започнах да стрелям в ключалките. Изпразних всички пистолети, които имах. Общо към петдесет патрона. Две от оръжията нямаха заглушители. Когато приключих, виждах, че Мадлин ми крещи, но чувах единствено писък в ушите си. Сритах вратата, но тя не помръдна. Коридорът вече беше пълен с мазен пушек и въздухът се сгорещяваше.

Изритах още три пъти вратата. Виеше ми се свят. Отстъпих назад, ритнах за последен път и вратата се отвори. Мадлин влезе първа и аз я последвах. Затръшнах вратата и погледнах надясно. Жената се беше свила на пода. Беше събрала увитите в пелени бебета така, както човек носи наръч дърва. Държеше и шестте, като леко се люлееше напред-назад на коленете си.

Лицата им плачеха, но не ги чувах.

Мадлин отиде при жената, а аз при рафтовете. Намерих купчина чисти пелени. На друг рафт имаше кани вода за разтваряне на мляко на прах. Награбих от двете и се върнах при вратата. Започнах да мокря пелените и да ги пъхам във всяка цепнатина, която можех да намеря.

Преди да приключа, осветлението угасна. Над вратата светнаха червени лампи, но и те примигнаха. Някъде отвън и над нас нещо избумтя. Резервният генератор или може би акумулатори.

Остана единствено оранжевата светлина, проникваща през правоъгълния прозорец на вратата. Слаба, мътна и далечна. Запълзях през стаята, докато не намерих Мадлин в тъмното. Тя ми тикна някакъв топъл вързоп, после още един. Седяхме с жената, чието име не знаех, всеки с по две бебета в ръце. Никога дотогава не бях държал новородено. Сложих ги в скута си, наведох се и доближих лице до главите им, като дишах в меките им коси. Въздухът беше изпълнен с дим. Бебетата бяха уплашени, гърчеха се и излизаха от повоите си.

Очите ми започнаха да смъдят, така че ги затворих. Легнах на пода и притиснах бебетата към себе си. Пресегнах се — първо напред, после назад. Мадлин и жената също бяха легнали. Мадлин стисна ръката ми в тъмното.

Дланта й беше топла и потна и можех да усетя пулса й върху кожата си. Тя ме пусна и аз останах сам в тъмното с двете бебета. Усещах как стаята започва да се накланя и върти по начина, по който го прави след седем-осем чашки. Помислих си за тревата отвън, хладна и мокра от мъглата и дъжда. Можех да съм там и да гледам как пламъците танцуват над хълма като ярък факел в нощта. Видях се там, коленичил в мократа пръст. Димът се издигаше пред мен и се извиваше в кръг, поглъщайки собствената си опашка. За миг си помислих, че разбирам безкрая. Какво означава да живееш вечно и какво — да умреш. Пред мен обаче нямаше избор. Аз вече бях избрал. Лежах в тъмното, приел съдбата си.

Ако гледаш как умират хора, започваш да получаваш доста добра представа за смъртта. Какво е да потъваш в мрака, докато пръстите ти изстиват, крайниците ти се вкочаняват и последните ти думи заглъхват завинаги. Мисли си за нещата, които може би те чакат там, от другата страна.

Изобщо не ставаше по начина, по който си бях представял.

Най-малкото заради едно. Не бях очаквал целия този натиск върху лицето си. Нещо прищипваше носа ми, а нещо друго се забиваше в тила ми. Прашен въздух изгаряше ноздрите ми. Изпълни гърдите ми и аз се закашлях, след което осъзнах, че греша. Отворих очи и видях размазана червена светлина и движещи се сенки. Някой стискаше ръката ми. Трепнах и раздвижих ръце. Не можех да намеря бебетата. Когато се опитах да седна, някой ме притисна надолу.

— Леко, Кроу.

Огледах се и очите ми започнаха да се фокусират. Стори ми се, че виждам звезди. После инспектор Чанг се надвеси над мен. Просто ме гледаше и чакаше сам да събера две и две.

— Проверил си телефонния номер — прошепнах аз. — И си го проследил.

— Стана ми любопитно — отвърна той. — Обадих се на приятел от ЛАПУ, леко, не ставай, и той го добави към спешния списък. Така че го проследиха бързо.

Направих трети опит да седна и този път той не ме спря. Свалих кислородната маска от лицето си и я пуснах. Бях на земята, на двеста метра от хълма. До мен имаше спряла линейка. Три пожарни бяха оставили следи в тревата, водещи нагоре към бараката.

Пламъците бяха изгасени, а земята около бараката беше покрита с бяла пяна.

— Как са останалите?

— За жените се полагат грижи в къщата. Бебетата вече бяха откарани с друга линейка — каза той. — Не са по-зле от теб. Само дето бебетата…

— Видя ли раните?