Джонатан Мур - Частен детектив

Проверих отново Ларсен — още беше жив и в безсъзнание. Стегнах турникетите му. После излязох навън, отидох по пътеката до площадката и отворих страничната врата на хеликоптера. Вътре нямаше нищо, което да ме изненада. Луксозна тапицерия от бяла кожа. Плоски екрани и орехова облицовка. Спасителни жилетки и пожарогасители под седалките. Отделение с надуваем спасителен сал и кутия с оранжев сигнален пистолет. Оставих вратата отворена и отидох при бараката.

Застреляният от мен мъж беше дошъл тичешком, след като бе разбрал, че шефът му е в опасност. И беше оставил металната врата отворена. Надникнах вътре, влязох и включих осветлението. Половината от бараката беше апартамент. Две тесни легла, кухненски бокс и кръгла маса. Баня с кабинка за душ и два умивалника. Видях три четки за зъби на лавицата и три сухи дезодоранта в шкафчето зад огледалото.

Явно тук живееха трима братя. Идентични тризнаци с едни и същи гени, едни и същи белези и различни рождени дни. Двама от тях вече бяха мъртви, а третият беше някъде на юг и беше зает с продължителен разговор с портиера на Мередит Майлс. Бях елиминирал и тримата, но в крайна сметка те бяха жертви на Ларсен. Не мои. Може би той имаше начин да оправдае онова, което им беше сторил, да го обясни ако не на света, то поне на себе си. В края на краищата, той не поробваше други хора. А копия на самия себе си.

Отидох до другата страна на помещението и намерих отчетите за поддръжка на хеликоптера. Видях количка със завързан за нея двесталитров варел авиационно гориво. Вероятно запаси, в случай че хеликоптерът кацне с празни резервоари и трябва да отлети отново. Имаше метални рафтове с всякакви части от двигатели и инструменти по тях, както и цяла библиотека наръчници.

А между две лавици в бетонната стена, опираща в хълма, имаше солидна метална врата. Без дръжка и без ключалка. На стената до нея имаше малка черна кутия. Над нея беше монтирана миниатюрна камера, а отдолу мигаше червена лампичка.

Наведох се и опрях ухо на вратата. Долових тихо бръмчене на нещо, работещо от другата страна. Може би вентилатори. Металът беше дебел, неподатлив и студен.

Трябваше да вляза там и си помислих, че знам как.

Пет минути по-късно се намирах отново в къщата с количката и ремъците от варела за гориво. Ларсен не се намираше точно там, където го бях оставил. Беше дошъл в съзнание, беше се обърнал по корем и бе успял да пропълзи около метър и половина по пода. Опитваше се да се надигне на едно канапе.

Не ме беше чул да влизам, така че отидох направо при него, клекнах и сграбчих ръцете му, преди да е осъзнал, че съм там. Издърпах ги назад и ги вързах с единия от ремъците. После го вдигнах, облегнах го на количката и го вързах с другия ремък през гърдите.

— Как си? — попитах го аз. — Усещаш ли пръстите на краката си?

Той не отговори. Нямах нищо против, тъй като изобщо не ми пукаше. Наклоних го назад и го подкарах от къщата към бараката. Влязохме вътре и избутах количката покрай металните лавици до вратата. Свалих ремъка на гърдите му, сграбчих го за косата, надигнах го и тикнах лицето му пред камерата.

Нищо не се случи. Пресегнах се и започнах да му удрям плесници със свободната си ръка, докато не отвори очи.

Червената лампичка престана да мига. После стана зелена и някакво резе изщрака. Чу се съскане на студен въздух, долових прашен дъх на кислород и острата миризма на спирт за разтривки. Както и по-слаба миризма — вонята на стари превръзки, разлагащи се в кофа за боклук.

Дръпнах вратата и погледнах вътре.

Намирах се в началото на пещера. Входният тунел се спускаше полегато надолу и беше осветен от мощни LED лампи. По-нататък тунелът завиваше.

Вкарах Ларсен петнайсет-двайсет метра навътре, оставих количката и го зарязах там. Продължих нататък с вдигнато пред мен оръжие. Преди да стигна завоя, чух нещо, от което сърцето ми едва не спря.

Бебешки плач.

Първо беше само един. Гладен, уплашен плач на новородено. Виковете идваха на вълни по три, сякаш бебето трябваше да си поема дъх след всеки напън. Звукът явно събуди и други, които се включиха в хора. Не можех да кажа колко са. Имах чувството, че съм влязъл в родилно отделение на болница. Свалих пистолета и сложих предпазителя. Погледнах назад към Ларсен и той се извърна. Не можеше да ме погледне в очите. Продължих нататък. Трябваше да видя с очите си какво е направил.

Новите ми обувки лепнеха по прясно боядисания под. Погледнах надолу и видях, че оставям кървави следи, всяка следваща малко по-неясна от предишната. Дирята след мен беше доста сериозна. Но тя свърши тук. Разбрах го, когато завих на ъгъла, минах през двойна стъклена врата и видях първото куполно помещение пред себе си.