Джонатан Мур - Частен детектив

Наведох се, хванах го за глезените и го извлякох от локвата кръв. Исках да мога да коленича и да работя, без да съсипвам новия си панталон.

Свалих колана си и го увих около десния му крак. Стегнах колкото се може по-силно и го закопчах. Огледах се. Онзи, когото бях застрелял, беше облечен в анцуг. Около кръста му имаше памучен колан. С морски възел щеше да свърши идеална работа.

Грижите за другия му крак ми отнеха около две минути. Проверих пулса му и сложих пръст под носа му, за да видя дали диша. Засега беше жив. Нямах представа колко точно е загазил. Поне можех да съм сигурен, че няма да се втурне след мен, ако изляза от стаята. Взех заглушения пистолет на убития, който беше двойник на онзи в ръката ми. После вдигнах и малкия автоматичен пистолет на Ларсен от пода.

Вече бях доста добре въоръжен. Разполагах с четири пистолета и щях да взема пети и шести, ако ми попаднат, но това не се случи. А прерових цялата къща.

Не търсех оръжия. А Мадлин. Или най-малкото някакви документи, които биха ме отвели при нея. Огледах набързо кухнята и трапезарията и останах малко по-дълго в кабинета. Проблемът тук беше, че за разлика от Джим, Ларсен не си падаше по събирането на хартия. Правеше всичко на компютрите си, а без паролите те бяха безполезни за мен. В крайна сметка стаята се оказа по-интересна с онова, което липсваше, отколкото с наличното в нея. Нямаше дипломи, семейни снимки или декоративни писалки с имената на благодарни компании върху табелките. В бюрото нямаше чекмедже, пълно с дрънкулки — всъщност нямаше никакви чекмеджета. А само стъклено бюро и прозорец от пода до тавана. Два големи екрана и четири клавиатури. И модерно изглеждаща камера за водене на видеоконференции.

Останалата къща беше същата. Ларсен може и да искаше да живее вечно, но очевидно нямаше желание да се вкопчва в миналото. Не пазеше спомени. Несъмнено бе пътувал, но без да си носи сувенири. Можех да поспоря с него за стойността на удължен живот, който не си струва да се помни. Той обаче лежеше в безсъзнание в локва кръв, а аз имах къща за претърсване.

Спалнята на Ларсен беше огромна, чиста и студена. Полиран бетон, затъмнено стъкло. Чаршафите на изненадващо тясното легло бяха тъмночервени. Стаята приличаше на затворническа килия на свален фашист, проектирана от самия него. Нямаше часовници и огледала, нямаше дори баня.

Излязох от спалнята и отидох в другия край на огромната пътека, която гледаше от десет метра височина към кухнята и салона. В края й имаше врата. Отворих я и влязох с насочен напред пистолет.

Озовах се лице в лице с майката на Ларсен.

Тя спеше легнала по гръб и с ръце отстрани. Беше по бял сутиен, бели гащета и цяла витрина бижута по себе си. Косата й беше разпусната върху белия чаршаф. На показалеца й имаше прикрепено някакво малко бяло устройство, от чийто връх бавно примигваше синя светлинка. Главата й беше обърната настрани.

Но тази гледка изобщо не можеше да се сравнява със самото легло, ако можеше да се нарече така. Тя лежеше в стъклена тръба, чиито краища завършваха с тежки метални врати. Тръбата беше поставена върху метална кутия с размерите на ковчег. Отстрани на кутията имаше малък контролен панел. По него имаше копчета, светлини и нещо като говорител на интерком. Пристъпих предпазливо към машината. Цифров дисплей показваше атмосферното налягане. Друг следеше количеството кислород.

Почуках по стъклото с цевта на пистолета. Тя не помръдна. Помислих си дали да не я извадя от машината и да я разпитам, но не бях сигурен какво може да се случи. Ако четях показанията на дисплея правилно, тя се намираше в среда, в която налягането беше няколко пъти по-ниско от атмосферното. Ако отворех вратата и я измъкнех навън, тя можеше да умре пред очите ми, когато кръвта й кипне като топла газирана напитка. А и да не станеше така, щях да имам още по-неприятен списък от възможности. Не можех да си представя как прострелвам жена, за да я накарам да говори.

Кръглият люк на кислородната камера можеше да се отвори отвън с тежка хромирана дръжка. Не виждах резе или ключалка, но имаше и друг начин да й попреча да излезе. Избрах един пистолет, махнах пълнителя и го напъхах между дръжката и стоманения ръб на камерата. Излязох заднешком, без да откъсвам поглед от нея. Ако беше живяла малко по-дълго, Клеър щеше да изглежда като жената пред мен. Мисълта ме накара да настръхна по начин, който не мога да обясня.

Претърсих останалата част от къщата, а после и гаражите. Не открих никаква следа от Мадлин, никакъв намек какво може да се е случило с нея. Оставаше ми да претърся единствено хеликоптера и малката барака до площадката за кацане.