Джонатан Мур - Частен детектив

— Какво искаш?

— Вече ти казах. Да прескочим глупостите. Дай ми Мадлин и ще го направя по лесния начин. Ще се обадя на ченгетата. Иначе ще се разправяме по другия начин.

Точно докато пренасях тежестта си и се прицелвах, зърнах мълниеносно движение зад него. Някакъв мъж се хвърли през счупения прозорец и след това всичко се случи изведнъж. Видях проблясък и чух глух гърмеж на пистолет със заглушител. Някаква бутилка зад главата ми експлодира. Приклекнах и също стрелях.

Не пропуснах.

Куршумът ми улучи мъжа в гърдите. Той не изкрещя и не отлетя назад като на филмите. А се свлече като кукла, на която някой е срязал конците. Падна настрани, с гръб към мен. Имаше дълга руса коса като мъжете, които ме бяха откарали от „Крийксайд“. Отзад на врата му, над тениската, имаше два кръгли белега. Нямах съмнение какво ще открият помощниците на съдебния лекар, когато срежат дрехите му и го преобърнат.

Бяха минали три секунди. Достатъчно, за да може Ларсен да грабне пистолета си от пода и да побегне навън. Той обаче беше останал замръзнал на мястото си, с все така вдигнати ръце. Насочих оръжието си обратно към него.

— Това пилотът ли беше?

Той кимна.

— Това си ти, нали? Твоя по-млада версия. Съд за еднократна употреба.

— Нямаш представа за какво говориш.

— Колко такива си направил?

— Никога няма да разбереш. Мога да ти покажа всичко и пак ще си остане недостъпно за теб. Интелектуално. Финансово. Изобщо не знаеш къде се намираш.

— И въпреки това успявам да съм една крачка пред теб — казах аз. — Започвайки с онзи тип, когото прати в Бостън. Убих го със собствения му нож.

Той ме изгледа мълчаливо. Зад него в бетонната стена имаше вградено каменно изображение на уроборос. Черна змия, извита в кръг и поглъщаща сама себе си.

— Знаеш ли, Мередит Майлс ми каза нещо интересно. Как можеш да живееш вечно, ако не внимаваш? Ако не гледаш къде ходиш, можеш да бъдеш ударен от автобус, от влак… или от куршум.

Преди да е успял да смели чутото и може би да помисли да се метне настрани, промених прицела си и дръпнах спусъка. Бях прострелял другия право в гърдите, но улучих Ларсен в средата между дясното коляно и бедрената става. Той рухна тежко на земята и зарита с другия крак, от което запълзя в кръг. Излязох от прикритието на бара и изритах най-близкия пистолет по-далече от него.

После застанах над него и прострелях другия му крак. Викът му беше много по-силен от изстрела. Това не ме разтревожи. Намирахме се далеч от пътя, а най-близката къща може би беше Хърст Касъл, на десетина-петнайсет километра оттук.

— Няма да живееш вечно, ако ти изтече кръвта, Ларсен. — Седнах на един от по-големите камъни до огнището. Опрях лакти на коленете си, но продължих да държа пистолета насочен към лицето му. — А аз ще се погрижа кръвта ти да изтече, ако се наложи. Просто ще седя тук и ще гледам.

За момент единственият звук беше вятърът. Идваше от океана, шепнеше във високата трева и обтичаше шумно бетонната къща на Ларсен — първото истинско препятствие, на което се натъкваше от осем хиляди километра.

— Какво искаш? — попита той.

Прошепна думите. Челюстите му бяха стиснати като менгеме. Зъбите му сигурно се бяха напукали от силата на натиска.

— Вече ти казах. Искам Мадлин. Доведи ми я и ще ти дам колана си да го използваш като турникет. Ще измислим нещо и за другия ти крак.

— Не познавам никаква Мадлин.

— А аз не знам нищо за анатомията — казах аз. — Нямам идея колко артерии има там. Може да съм изкарал късмет и куршумът да е улучил бедрената ти кост. Имаш ли представа какво ще причини това? Защото аз нямам.

— Не можеш да я получиш без мен — каза той.

— В такъв случай по-добре побързай.

— Дай ми турникети.

— Няма начин — отвърнах аз.

— Умра ли аз, ще умре и тя.

— Става.

Той погледна покрай мен и очите му се разфокусираха за момент. Помислих си, че може да се разреве. Нямаше да се изненадам. Едва ли е смятал да умира на пода пред очите на нищо и никакъв частен детектив. Сигурно очакваше да надживее и секвоите в горичката си в „Крийксайд“. И да гледа как пирамидите се разпадат, превръщайки се в пясък.

— Наистина си решил просто да си седиш там — прошепна той.

— Колкото трябва.

Трябваха десетина минути.

Той така и не заплака открито, но по бузите му се стичаха сълзи. Изобщо не разговарях с него. Той знаеше какво искам и щеше да ми го даде, ако реши.

— Моля те — каза. Само веднъж.

Това бяха последните му думи, след което затвори очи. Станах и го побутнах с крак. Той не помръдна. Подритвах коляното му с върха на обувката си. Пак нищо.