Дэвид Линдсей - Без светлина

Грейвър си представи как Уестрейт е отрупвал с любезности Кац и не го е оставил на мира, за да бъде избегнато това. Явно доста се е постарал. Грейвър не можеше да определи дали параноята на Уестрейт беше един обикновен театър или той криеше нещо, за което Грейвър би трябвало да се досети. Но всъщност, ако Уестрейт се опитваше да го заблуди заради някоя от безкрайните му скрити игрички, просто нямаше начин Грейвър да разбере това. Във всеки случай — не на този етап.

Уестрейт се изправи.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Виж какво, Грейвър, искам здраво да се заемеш с това. В случай че има някакви съмнения, въпроси, нещо нередно или особено, веднага се свържи с мен. — Той опули широко очи. — Разбра ли?

— Струва ми се, да — отвърна Грейвър.

Уестрейт енергично кимна с глава, сякаш искаше да каже — значи се договорихме и толкоз. Той рязко се обърна и тръгна да си ходи, подобно на глиган, насочил се към нов обект. След секунди беше до входната врата и я отвори.

— Обаждай се — рече той, без да поглежда назад, и излезе.

Грейвър затвори вратата зад него и почака в тъмното антре, вглеждайки се в светлината от външната лампа, чиито лъчи се пречупваха през малките прозорчета на вратата. Почака, докато блеснаха фаровете от колата на Уестрейт, които бавно се преместиха от бордюра, а после осветиха косо небето и изчезнаха надолу по улицата.

— Не ми харесва особено тази идея да наблюдаваш — каза тя, поглеждайки от колата към малката алея с дървета, все още с блеснали листа от преминалия дъжд. Алеята също блестеше и от време на време от паважа се издигаше тънка струйка пара и за миг увисваше под светлината на лампите, преди бавно да се издигне и изчезне в тъмнината.

— Искам да видя това — рече Калатис. — Не мисли за мене. Просто си свърши работата.

Жената беше малко над четиридесетте, с червеникавокестенява коса, леко прибрана на тила. Беше добре сложена, с фигура, която не беше слаба, но отлично поддържана за годините й чрез доста усилия и сурова решителност да се бори безпощадно срещу теглото и отслабващата еластичност. Решителността беше нещо характерно за целия й живот. Имаше несломима воля. Притежаваше необикновена способност за концентрация. Беше непреклонно хладнокръвна.

— Панос Калатис обичаше да я използва, защото с течение на времето тя беше започнала да се страхува. Причината беше в натрупаните й години. Това, което постоянната опасност не успя да направи в младостта й при първото му запознанство с нея в Триест, пълзящото време, ден след ден, с месеци и години, бе постигнало единствено със страшната за нея сила на часовниковата стрелка. С изтичането на времето, с бавното му и неумолимо стопяване, тя бе станала по-малко безразсъдна. Животът, който за нея нямаше никакво значение в миналото, придоби обезпокоителен смисъл. Тя все още действаше хладнокръвно, но мотивировката беше свързана и със самосъхранение. На Калатис му харесваше да вижда как тя се страхува. Преди трийсетина, дори преди двайсет години, му настръхваше косата, наблюдавайки я само как пресича улицата. Днес притихналото й, климактерно тяло, беше сторило това, което нито пистолет, нож или отрова не успяха да направят в младостта й — беше я накарало да се страхува и този страх, макар че го прикриваше и не признаваше, беше свалил маската на нейната митология. Тя все още беше смъртта, но сега тя означаваше друг вид смърт.

Той я погледна. Носеше копринена блуза с цвят на слонова кост и права черна пола. Кожата над първото копче на блузата беше бяла като коприната. От петнайсет години не беше виждал гърдите й и се зачуди за тях. Беше толкова различна от Джейл… във всяко отношение.

— Не ми харесва това — пак каза тя.

Тези няколко — две или три задачи — щяха да й бъдат последните за него. Той си помисли, че всъщност тя вече бе надхвърлила възможностите си да бъде използвана.

— Колко по-дълго смяташ да го направиш? — попита Калатис. Въпросът беше жесток, но за него жестокостта беше развлечение, а собствените му чувства отдавна бяха притъпени за подобна деликатност.

— Какво искаш да кажеш? — рече тя, отваряйки чантичката си да потърси нещо.

— Използвайки тялото си. Може би трябва да помислиш за някаква друга поза. Нещо… по-подходящо…

— Подходящо — каза тя, надничайки в чантичката си. Извади червило и си сложи от него, без да се гледа в огледало. — Подходящо… — Тя кимна, леко притисна устни една в друга, като се взираше навън през предното стъкло.