Дэвид Линдсей - Без светлина

Грейвър не отвърна нищо. Той кръстоса крака и зачака.

— Хърб каза, че според тях е самоубийство.

— Това е само…

— Да, знам, предварително е. Все пак не е абсолютно сигурно убийство.

— Не е.

Уестрейт размърда нервно пълните си, тесни рамене и сакото му се нагъна зад късия му врат. Той винаги се обличаше в скъпи, ушити по поръчка костюми, смес от коприна и лен, подходящи за влажния крайбрежен климат, но ги носеше съвсем небрежно, като че ли не съзнаваше тяхната цена, въргаляйки се в своите хиляда доларови костюми, сякаш бяха анцузите на Кац. На Грейвър донякъде му харесваше тази прахосническа наклонност, макар да не можеше да си обясни защо. Май че това беше единственото нещо, което понасяше в този човек.

— Добре. Значи така. Не съм и очаквал, разбира се, ти да споделиш с тях, ако си имал някакви основания да мислиш другояче. Как смяташ?

— Нищо не знам, Джек. Не възразявам срещу мнението им, защото нямам ни най-малка представа защо този човек е мъртъв.

— Без майтап. — Лицето на Уестрейт беше неподвижно. Опитваше се да долови неискреност в отговора на Грейвър, чудейки се дали Грейвър не крие нещо от него. Подозренията му бяха вечни и безкрайни. Сякаш Уестрейт още от утробата си четеше Макиавели и подозираше дори родния си баща, че е рогоносец.

— Без майтап — рече Грейвър. — А и разговарях с Дийн Бъртъл преди малко. Ако то е свързано с работата на Тислър, независимо дали е самоубийство или убийство, Бъртъл също няма никаква представа за това.

— О, господи! — Уестрейт изглеждаше искрено изненадан. — Това поне е добре. Малко облекчение. — Беше очаквал най-лошото. В работата си той беше нещо като хипохондрик. Странно обаче, Грейвър имаше тревожното чувство, че Уестрейт с право се тревожи, макар да не го каза.

— Но утре сутринта веднага ще започнем да преглеждаме неговите разследвания…

— Да, чудесно, това е хубаво — прекъсна го Уестрейт. — Исках да пооправим тая работа с теб. Приготви ми информационен бюлетин, изобщо да предам на Хъртиг нещо, потвърждаващо, че разузнавателният архив по никакъв начин не е бил компрометиран от този гаф.

Гаф ли? Боже мой.

— Сега най-важното е — рече Уестрейт, свивайки решително устни — да не изтървем нещата от контрол. Залови се здраво с това, не го изпускай, гледай да не стане голям въпрос. — Той размаха рязко дебелата си ръка между масивните си колене.

Грейвър нищо не отвърна. Уестрейт бе винаги така загрижен да прикрива собствения си задник, че никакви аргументи не бяха в състояние да проникнат в късогледия му егоизъм. Несъмнено беше схватлив играч, но му липсваше умение да види цялостната картина, щом тя излезеше отвъд границите на неговата личност. Това беше типичен съвременен недостатък, тази неспособност да мислиш от такава гледна точка, която лично да не те засяга, и в това отношение Уестрейт си беше продукт на епохата. Собствената му кариера беше най-значителното понятие в интелектуалното му съдържание и всичко, засягащо тази кариера, беше от изключителна важност в живота му. Той беше един кух човек. И навярно щеше да осъществи всичките си амбиции.

Грейвър погледна встрани, към пода в коридора, непосредствено зад двойните врати. Една-единствена лампа хвърляше светлина по лакирания дървен под подобно на лунна пътека по водна повърхност. В държането на Уестрейт имаше нещо повече от израз на отчаяние и това правеше Грейвър предпазлив. Съмняващ се и предпазлив. Той се пресегна към бюрото и взе бележник заедно с една стара зелена автоматична писалка. Развинти капачката и започна да пише нещо върху листа, всъщност само драскулки, но Уестрейт не можеше да види какво. Драскаше, без да бърза, и тук-там подчертаваше.

— Нека да обсъдим по-лошия вариант — вдигна глава Грейвър. — Как ще действаш, ако е убийство?

При този въпрос лицето на Уестрейт се помрачи. Явно го беше обмислял.

— Никой няма да има достъп до архива — каза той. — Никой без моето писмено и устно съгласие.

Уестрейт не беше никак глупав и прост въпреки шмекерския му и брутален маниер. Този човек можеше вещо да разиграва политика от позиция на силата. Ето защо и беше тук в момента. Вътрешните интриги за него бяха като втора природа. Но макар Грейвър да не го обичаше, почувства солидарност към положението на Уестрейт. Налагаше се да вземе някои решения, за които нямаше прецеденти, а това беше мъчителна ситуация за един бюрократ. Смъртта на Тислър щеше да наложи криминално разследване и естествено, случаите, с които е бил свързан, щяха да бъдат в центъра на разследването. И именно в това се състоеше проблемът.