Дэвид Линдсей - Без светлина

Басейнът беше обикновен, правоъгълен и достатъчно голям, за да се плуват определени дистанции. Грейвър не запали лампите в басейна или на двора, но въпреки това виждаше циферблата на хронометъра в светлината откъм къщата. Лятната нощ обгърна като топъл лъх голата му кожа, когато вървеше към басейна. Пусна хавлията си и седна на ръба, с крака във водата, докато нагласи очилата. После се потопи във водата, която се бе поохладила от неотдавнашния дъжд. Обикновено беше топла като чай, след като цял ден се бе нагрявала от слънцето.

Той поплува четиридесет минути в тъмнината, от равномерните му движения вълничките преливаха в страничните улеи и тихият, глух плясък се носеше през тревата до живия плет от орлови нокти и жасмин. Беше правил това толкова пъти, че можеше почти безпогрешно да си засече времето. Тази вечер той се понапрегна малко повече, прибави още десет минути към обичайния половин час, а и засили темпото. Когато накрая свърши, едва си поемаше дъх и трябваше да се подържи малко за ръба, преди да събере сили да излезе от басейна.

На горния етаж облече всекидневни панталони и стара риза, обу чифт леки обувки и слезе в кухнята. Беше твърде късно за готвене, но и в хладилника нищо не го привличаше. Изпитващ досада от перспективата да се храни, макар че винаги изгладняваше след плуването, той си сипа паница с полуготова закуска, наряза тънки резенчета праскови отгоре, добави мляко и седна на кухненската маса да яде.

Не знаеше как да се отърве от мислите си. Искаше за малко да забрави за Артър Тислър и се опита да заличи всичко от съзнанието си. Беше безполезно. Възприемаше света предимно чрез западната култура и не му беше лесно да постигне празното съзнание. Неговите медитации клоняха по-скоро към пищния стил на барока.

След като изяде всичко, уморено се изправи, занесе празната купичка до мивката, изплакна я и я пъхна заедно с лъжицата в миялната машина. Извади чаша от шкафа, наля си вода от крана и я изпи, поглеждайки към задния двор. Виждаше басейна и на няколко ярда от него силуетите на сагови палми, а по-нататък се мержелееха долните клони на дъбовете, от които висяха увивни растения като тъжни гирлянди, които той намираше за мрачни дори в по-добрите дни, а сега му се струваха болезнено печални.

Тогава чу звънеца на входната врата.

Инстинктивно погледна часовника си; беше почти дванайсет часа. Остави чашата върху шкафа, грабна кърпата за ръце и се избърса, докато вървеше по коридора към входа. В антрето лампата бе изгасена, но на верандата все още светеше и той видя начупената сянка на мъж през прозорчетата на вратата. Не можа веднага да познае този причудлив силует. Метна кърпата през рамо, махна резето и отвори вратата.

Джек Уестрейт беше застанал пред него, пъхнал ръце в джобовете си, в измачкан тъмен копринен костюм, с развързана вратовръзка и разкопчана яка. Беше няколко инча по-нисък от Грейвър и фигурата му напомняше на яка крепостна стена. Беше определено дебел, а масивността му внушаваше силна агресивност. Нямаше абсолютно нищо деликатно около Джек Уестрейт както във външността, така и в държането му.

— Да поговорим — каза само той, като стисна здраво и решително устни.

Уестрейт беше като заядливо куче; той винаги се стремеше да обърне в своя полза правилата на боя с незабавно предизвикателство още при първия сблъсък. Но сега беше твърде късно за предизвикателства, а и на Грейвър съвсем не му беше до съчувствие към затрудненото положение на Уестрейт. Затова той не помръдна и нищо не каза, само се поколеба достатъчно дълго, за да се почувства Уестрейт малко по-неуверен, а после бавно отстъпи назад и широко отвори вратата.

— Заповядай — рече той.

Уестрейт веднага влезе в антрето, внасяйки със себе си познатия тежък мирис на одеколон и дим от пури. Насочи се надясно, където видя запалени лампи и влезе в дневната.

— Седни, където ти хареса — каза Грейвър.

Уестрейт подмина дивана и се настани в дълбоко зелено кожено кресло до маса с малка ориенталска лампа. Грейвър седна на обичайния си стол за четене край старото махагоново бюро и остави кърпата за ръце върху една стойка за списания.

— Преди малко говорих с Кац — веднага започна Уестрейт. — След като вие двамата сте напуснали местопроизшествието там.

Той седеше, надвесен напред, с подпрени на коленете ръце. Черната му коса беше пооредяла, но той я поддържаше по военному къса въпреки оплешивяването. Понякога на човек му се струваше, че се е опитвал да я среши, но най-често тя си стоеше там, без каквато и да е посока, освен перчема, по който той прекарваше от време на време черно гребенче от вътрешния джоб на сакото си. Подобно на Бъртъл, брадата му беше толкова гъста, че винаги потъмняваше опънатата кожа на кръглото му лице и сякаш полепваше като въглищен прах в цепката на войнствената му квадратна брадичка.