Дэвид Линдсей - Без светлина

— Знам, че не ти казвам нещо особено — рече Кац, като се прокашля и изплю встрани. — Бог е свидетел, че здраво направляваш Разузнавателния отдел, но на твое място бих си отварял очите на четири за кръстосан огън по тоя случай. Мисля, че Лукънс няма да остави Уестрейт да се измъкне с обикновено „самоубийство“. Слуховете, че Хъртиг ще се пенсионира, накараха всички шефове да подскачат от крак на крак като малки момченца, на които им се пикае.

Кац обичаше сладките приказки и клюките. Това му беше като втора природа. Готов беше и в ада да отиде, ако сметнеше, че дяволът ще му подшушне нещо пикантно. Всъщност той се задоволяваше с редовни посещения на определени кръчми и с принадлежността си към съответния клуб на здравето, където единственото му физическо упражнение беше да вдига коктейли с водка и доматен сок, облечен в някой от анцузите си, като доматеният сок представляваше здравословната храна.

— Уестрейт си е наточил зъбите — продължаваше той. — Но ми се струва, че Лукънс е решил да го отстрани просто от злобна амбиция. Като нищо могат да те пожертват в тази борба, ако им застанеш на пътя.

Грейвър се изправи от калника.

— Мисля, че си прав.

Не му се искаше да води този разговор. Мразеше да обсъжда политиката на отдела. В работата си той трябваше да се съобразява с нея всеки път, щом допуснеше някакво отклонение, но не обичаше да говори за това. Беше без значение какво точно ще каже в разговор на тази тема, но хора като Кац неизбежно щяха да го предадат по-нататък, обикновено с известно изопачаване. Грейвър нямаше нужда от това.

— Съжалявам, че е трябвало да се домъкнеш дотук — каза той.

Кац също се изправи, хвърли цигарата си и я стъпка. Беше свикнал с резкия начин, по който Грейвър приключваше разговорите си. Грейвър беше известен с това, че никога не се отпускаше и не клюкарстваше с момчетата.

— Ами Тислър — попита Кац, плюейки пред краката си, беше ли добър детектив?

— Да, всъщност беше — каза Грейвър. Той се поспря. — Надявам се да не е бил по-добър, отколкото съм предполагал.

Помисли си, че Кац няма да разбере това.

Докато Грейвър караше към кръстовището Уест Луп по югозападната магистрала, той смъкна страничното стъкло въпреки горещата и наситена влажност. Дори и да валеше, нямаше да му пречи, искаше да подиша свеж въздух, и то много.

Рано или късно Грейвър трябваше да засвидетелства почитта си към Пеги Тислър. Като началник на отдела, това бе негово задължение. Но се бе срещал само един-два пъти с тази жена, преди три или четири години, и не му се искаше точно той да съобщи ужасната новина за смъртта на мъжа й. Ролята на вестителя по правило се падаше на Дийн Бъртъл.

Дийн Бъртъл навярно познаваше Артър Тислър по-добре от всеки друг. За да протича успешно операцията по „събирането“ на сведения, налагаше се да има тясна връзка между детектива и аналитика. Като аналитик, Бъртъл беше получателят на информацията и се занимавате с критичното й обмисляне, опитвайки се да открие насоките на криминалните връзки и дейности и предвиждаше пови възможности не само за начина, по който наблюдаваните обекти биха действали, но и за метода, по който прилагането на закона би възпрепятствало престъпленията в най-голяма степен.

Но освен това той играеше важна роля в моделирането на самия процес на събиране. Ако му беше необходима повече информация, за да потвърди или опровергае подозренията си за някои разширяващи се връзки, той се съветваше с детектива. Работейки заедно, често за дълъг период от време, те съставяха програма за дейността си, която и за двамата трябваше да бъде приемлива и реалистична.

По този начин, стъпка по стъпка, те създаваха „досие“ за своя обект, един процес, за който може би бяха необходими години. Това беше едно дългосрочно сътрудничество и то рядко биваше успешно, ако детективът и анали ти кът не можеха да установят определена съвместимост. Освен това в същото време всеки детектив и аналитик работеше в тандем с други детективи и аналитици, като понякога се действаше наведнъж по шест или седем обекта. Така се беше случило, че Тислър и Бъртъл бяха работили заедно върху много обекти и Бъртъл беше опознал доста добре сдържания по характер детектив.

Бъртъл беше пълната физическа противоположност на Тислър: изключително красив и висок, запален хандбалист, обливаше се елегантно, беше с леко къдрава черна коса, малко дълга, но добре оформена, имаше гъста брада, която, макар и добре обръсната сутрин, придаваше на лицето му по-тъмен цвят. И като личност беше пълна противоположност на Тислър. Дийн Бъртъл притежаваше спокойните маниери на уверен в себе си човек. Умееше да говори леко и изразително, справяше се с всяко светско положение. Въпреки че беше общителен по природа и му беше приятно да бъде сред хора, той никога не го демонстрираше. Беше необикновено учтив, по един старомоден начин. В друга епоха биха го нарекли джентълмен.