Стив Бери - Александрийската връзка

За разлика от американските хотели, в които шпионките на вратите бяха част от стандартното оборудване, британските хотели рядко спазваха такава традиция и техният не правеше изключение. Можеше само да се надява, че Пам няма да е толкова глупава, че да отвори вратата.

— Поръчали сте храна — каза мъжът с по-силен глас.

Пауза.

— Един господин направи поръчката.

По дяволите. Тя като нищо можеше да повярва, че той е поръчал храната, докато е спяла. Трябваше да предприеме нещо. Вдигна кофата за лед, за да прикрие лицето си и хукна по коридора.

— Храната е поръчана за тази стая — обясняваше в този момент мъжът.

Чу как Пам отключва.

Надзърна иззад кофата и видя, че въоръженият го е забелязал. Пистолетът моментално бе прикрит. Малоун използва този миг, хвърли кофата с леда в лицето на въоръжения и нанесе едно кроше в челюстта на онзи с подноса. Усети как костта поддава, мъжът рухна върху килима, а подносът и съдържанието му се пръснаха.

Другият се бе отърсил от първоначалния шок и тъкмо вдигаше пистолета, когато Малоун му нанесе два страховити удара в главата и заби коляно в гръдния му кош.

Нападателят му се присви и замря неподвижно.

Вратата на стаята се отвори. Пам го гледаше втренчено.

— Защо ти хрумна да отвориш вратата? — попита той.

— Реших, че си поръчал храна.

Малоун грабна пистолета и го напъха в колана си.

— И мислиш, че нямаше да ти кажа ли? — Той набързо претърси и двамата, но не намери никакви документи за самоличност.

— Кои са тия двамата? — попита Пам.

— Ето този те преследваше на летището.

Той сграбчи ръцете на слабия мъж и го завлече в стаята. После хвана другия за краката и го придърпа вътре.

— Доста твърдоглава жена си. — Той затръшна вратата с ритник.

— Бях гладна.

— Как е Гари?

— Добре е. Не можах много да говоря с него.

Единият от мъжете простена. Скоро щяха да се свестят.

Малоун грабна кожената чанта и пистолета на Хаддад.

— Хайде.

— Тръгваме ли си?

— Освен ако не искаш да си край тях, когато се свестят.

Видя, че перспективата не й се понрави особено.

— Нали имаш пистолет — напомни му тя.

— Който обаче предпочитам да не използвам. Тук не е Дивия запад. В хотел сме, пълен с хора. Така че дай да постъпим разумно и да се махаме. В града има предостатъчно хотели.

Тя грабна шала и наметна раменете си. Излязоха от стаята и се втурнаха в асансьора. Прекосиха фоайето и излязоха в студената нощ. Малоун се огледа. Трудно можеше да разбере дали ги следят. Имаше твърде много хора. Най-близката спирка на метрото бе на две пресечки, така че той се отправи натам. Умът му работеше на бесни обороти.

Как ги бе открил човекът от „Хийтроу“? И което бе още по-притеснително, откъде беше толкова сигурен мъжът с подноса, че той самият не е в стаята?

Един господин поръча храната.

Обърна се към Пам.

— Преди да отвориш вратата, извика ли, че не си поръчвала нищо?

Тя кимна.

— Тогава той каза, че ти си я поръчал.

Не бе съвсем точно. Каза, че някакъв господин е поръчал храната. И все пак… Дали пък не беше налучкване?

Едва ли.

Вашингтон, окръг Колумбия, 21:00 ч.

Стефани водеше Касиопея през смълчания квартал. Последните няколко часа се криха в покрайнините. Беше се обадила до централата на „Магелан“ от ресторант на веригата „Кракър Барел“ и бе научила, че Малоун не бе звънял. Но не така стоеше въпросът с Белия дом. От кабинета на Лари Дейли се бяха обаждали три пъти. Тя инструктира служителите си да предадат, че ще му се обади при първа възможност. Знаеше, че подобен отговор е доста изнервящ. Но нека Дейли се почуди дали следващия път, когато зърне приветливата й физиономия, тя няма да говори на живо по Си Ен Ен. Подобни опасения щяха да са достатъчни, поне за сега, да държат в шах заместника по националната сигурност. Хедър Диксън и израелците обаче бяха съвсем друга работа.

— Къде отиваме? — попита Касиопея.

— Да разрешим един проблем.

Кварталът бе с изящната архитектура, предпочитана от индустриалците през XIX век. Къщите в колониален стил, покритите с калдъръм алеи и старите дървета излъчваха богатство и сигурност, осезаеми дори в нощния мрак.

— Аз не съм ти някакъв агент — промърмори Касиопея. — Бих искала да съм наясно в какво се забърквам.

— Можеш да си тръгнеш когато поискаш.

— Добър опит. Но няма да се отървеш така лесно от мен.

— Тогава престани да задаваш въпроси. И Торвалдсен ли го разпитваш така?