Стив Бери - Александрийската връзка

— Колко бяха жените? Никога не си ми казвал.

Нямаше намерение да я лъже.

— Четири. Всички за по една нощ. — Сега вече и той искаше да разбере. — А при теб?

— Само един. Но се срещах с него няколко месеца.

Заболя го.

— Обичаше ли го?

— Доколкото една жена може да обича някой друг освен съпруга си.

Разбра думите й.

— Гари бе резултат от тази връзка. — Тя като че ли се бореше с някакъв демон, който не спираше да изскача от миналото. — Понякога, като погледна Гари, част от мен се ядосва за стореното — Господ да ми прости — но част от мен се чувства благодарна. Гари винаги е до мен. Ти идваше и си отиваше.

— Аз те обичах, Пам. Исках да ти бъда съпруг. И истински съжалявах за стореното.

— Но не беше достатъчно — промълви тя със сведени очи. — Тогава не знаех, но в крайна сметка разбрах, че никога няма да е достатъчно. Ето защо живяхме разделени цели пет години, преди да се разведем. Хем исках да запазя брака ни, хем не исках.

— Толкова ли ме мразеше?

— Не. Мразех себе си за онова, което сторих аз. Трябваха ми години, за да го проумея. От мен да знаеш, когато човек мрази себе си, има огромни проблеми. Само дето не го осъзнава.

— Защо не ми каза за Гари, когато се случи?

— Та ти не заслужаваше истината. Поне така мислех. Едва през последната година осъзнах грешката си. Ти ми изневеряваше, аз също ти изневерявах, но забременях. Прав си. Трябваше да ти кажа още тогава. Но така разсъждават зрелите хора, а както сам заяви, и двамата бяхме млади и глупави.

Тя млъкна. Той не искаше да прекъсва мислите й.

— Затова продължавам да ти се сърдя, Котън. Не мога да си простя. Но затова и най-накрая ти казах за Гари. Знаеш, че можех и да го премълча и ти така и нямаше да разбереш. Но исках да поправя нещата. Исках да се помирим един с друг…

— И да се помириш сама със себе си.

Тя бавно кимна.

— Най-вече. — Гласът й пресекна.

— Защо излезе след мен пред къщата на Хаддад? Знаеше, че ще има стрелба.

— Да кажем, че е бил поредният глупав ход.

Но Малоун реши да не увърта. Време бе да й каже истината.

— Не можеш да се прибереш в Атланта. На летището те следеше някакъв мъж. Затова се върнах при теб.

Лицето й придоби замислено изражение.

— Трябваше да ми кажеш.

— Така е.

— Защо ще ме следи някой?

— За да е готов за нова възможност. За нещо пропуснато, което може да се довърши.

Виждаше, че схваща мисълта му.

— Да ме убият ли искат?

Малоун вдигна рамене.

— Нямам представа. Точно това е проблемът. Че се опитваме да налучкаме отговорите.

Тя се облегна в леглото, очевидно твърде объркана и изтощена от болката, за да спори.

— Какво смяташ да правиш? Хаддад е мъртъв. Би трябвало израелците да си тръгнат.

— Което ни дава свободата да открием търсеното от Джордж. Да изминем Пътя на героя. Оставил ми е тези неща умишлено. Искал е да поемем по този път.

Тя отпусна глава върху възглавницата.

— Не. Искал е ти да поемеш.

Малоун видя, че тя примижава от болка.

— Дай да сложим малко лед на рамото. Ще те облекчи.

— Няма да споря с теб.

Малоун се изправи, грабна празната кофа и тръгна към вратата.

— Все пак бих искала да разбера какво е толкова важно, че да дадеш живота си за него — обади се тя.

Той се спря.

— Ще се учудиш колко незначителен може да се окаже поводът понякога.

— Май ще се обадя на Гари, докато те няма — каза тя. — Искам да се уверя, че е добре.

— Кажи му, че ми липсва.

— Дали е добре там?

— Хенрик ще се грижи за него. Не се тревожи.

— И откъде започваме да търсим?

Хубав въпрос. Но поглеждайки към отсрещния край на стаята, където беше изпразнил съдържанието на чантата, осъзна, че отговорът е един-единствен.

Лондон, 21:00 ч.

Сейбър се взираше през прозореца в нощта. Неговата сътрудничка бе чакала Малоун на летище „Хийтроу“ и го бе проследила до този апартамент, в уличка със стари къщи с триъгълни покриви, зад чиито стени със сигурност цареше подредено съществуване, ред и грижливо пазено уединение.

Типично по английски.

Бе чула изстрели от вътрешността на сградата и бе наблюдавала престрелката между Малоун и друг мъж, когато един куршум бе улучил бившата съпруга на Малоун. Нападателят бе побягнал, а Малоун и бившата му съпруга се бяха върнали в сградата. Малко по-късно бяха излезли, Малоун бе носил кожена чанта.

Всичко това се бе случило преди няколко часа и оттогава не бе чул нищо повече от своята сътрудничка. Вярно, че почти през цялото това време бе в самолета от Кьолн до Лондон, но все пак жената трябваше да е докладвала досега.