Стив Бери - Александрийската връзка

Сейбър се възхити на инстинктите й.

— Все пак трябва да открием палестинеца.

— Ще се върне, стига да не е мъртъв вече. Изглеждаш ми по-различен.

Лъскавите му тъмни къдри и развлечените дрехи бяха изчезнали. Сега косата му бе подстригана късо и бе боядисана в пясъчнорусо. Беше с джинси и памучна риза под тънко яке.

Преди да напусне Германия, бе докладвал за всичко на Синия стол и после бе променил външния си вид. Всичко беше част от внимателно подготвения план, за който Алфред Херман не знаеше почти нищо.

— Одобряваш ли? — попита я той.

— Преди ми харесваше повече.

Сейбър сви рамене.

— Може би следващия път. Как вървят нещата?

— Оставих човек да наблюдава хотела. Ще се обади, ако Малоун предприеме някакъв ход.

— Нещо ново от израелците?

— Техният човек избяга оттук.

Сейбър се огледа. Би могъл просто да изчака Хаддад да се върне. Това май бе най-лесният ход. Категорично му трябваше всичко от компютъра на Хаддад, но не искаше да взема цялата машина. Твърде неудобна бе за носене. По-добре да направи копие. Забеляза флашпамет сред вещите на бюрото. Грабна я и я включи към един свободен юесби порт.

Провери съдържанието й. Беше празна. С няколко кликвания на мишката той изкопира всички файлове от хард диска.

Тогава забеляза още нещо зад монитора.

Миниатюрна червена лампичка.

Взря се сред бъркотията от листове и разпозна джобен касетофон. Вдигна го, разгледа го и не забеляза разлика в слоя прах върху дървената повърхност. Което означаваше, че е бил поставен там наскоро. Лентата бе свършила, но не бе изключен.

Натисна копчето за превъртане.

Агентката стоеше мълчаливо до него.

Сейбър пусна записа.

Цялата среща между Малоун, Хаддад и малко по-късно и израелците бе записана на касетата. Той смаяно изслуша записа със смъртта на Хаддад. Последните думи на касетата бяха на Котън Малоун, който заявяваше, че смята да убие проклетото копеле .

Изключи касетофона.

— Хаддад е мъртъв, така ли? — попита жената. — Убили са го тук? Тогава защо не е пълно с полиция?

— Предполагам, че израелците са почистили всички следи преди пристигането й.

— А сега какво?

— Разполагаме с Малоун. Да видим къде ще ни заведе.

Малоун излезе от стаята и тръгна по коридора. Беше забелязал машина за лед, което го изненада. Явно в европейските хотели започваха да се появяват все повече американски удобства. Яд го беше, че е изложил Пам на опасност. Но нима имаше друг избор? Не можеше да я остави на летището, при положение че някакъв мъж я следеше. А и кой беше този мъж? Дали не бе свързан с похитителите на Гари? Звучеше логично. Но все пак разполагаше с минимално количество информация.

Израелците бяха реагирали изключително бързо на подадения от Хаддад сигнал, че е жив. Но Пам беше права. Със смъртта на Хаддад интересите им бяха защитени, проблемът им — разрешен. И въпреки това следяха Пам. А не него.

Защо?

Стигна до машината за лед и откри, че е развалена. Макар компресорът да тракаше, в кофата му не падна нито едно кубче. И в това отношение гонеха американците, помисли си той.

Бутна вратата към стълбите и слезе един етаж по-долу. Машината на този етаж бе препълнена с лед. Той влезе в нишата и напълни кофата.

Чу да се затръшва някаква врата, после гласове. Все още гребеше лед, когато двама мъже минаха покрай нишата, разговаряйки оживено. Малоун се обърна и зърна профила на единия, слабата му фигура и загорялата от слънцето кожа. Беше мъжът от летище „Хийтроу“.

И то тук, един етаж под тяхната стая. Върна се заднишком в нишата и видя как мъжете се качват в асансьора. И тръгват нагоре.

Малоун хукна към вратата за стълбището и се втурна със скокове нагоре. Отвори тихичко вратата едновременно с иззвъняването на асансьора, от който излязоха двамата мъже. И видя как единият грабва използван поднос от пода и го вдига на дланта си. Другият измъкна пистолет с къса цев. Тръгнаха право към стаята, в която го чакаше Пам.

Малоун изруга наум. Пистолетът на Хаддад бе останал върху една масичка в стаята. Не го бе взел със себе си.

Страшно умно. Щеше да му се наложи да импровизира.

Мъжете спряха пред вратата. Мъжът с пистолета почука и отстъпи настрани. Другият се престори на сервитьор, балансиращ подноса върху дланта си.

Ново почукване.

Може би Пам все още говореше по телефона с Гари. Това щеше да му осигури така необходимите секунди.

— Румсървис — чу гласа на единия от мъжете.