Стив Бери - Александрийската връзка

Малоун не бе запознат с творчеството на Пусен, макар да бе чувал името. За щастие, в една от тетрадките Хаддад бе включил още подробности.

Пусен бил истински страдалец и в много отношения приличал на Бейнбридж. Роден бил в Нормандия през 1594 г. и първите трийсет години от живота му били изпълнени с изпитания и сътресения. Страдал поради липсата на покровители, неблагодарни куртизанки, влошено здраве и дългове. Дори работата върху тавана на Голямата галерия на Лувъра не успяла да го вдъхнови. Едва когато през 1642 г. напуснал Франция и заминал за Италия, у него настъпила промяна. Това пътуване, което обикновено траело няколко седмици, отнело на Пусен почти шест месеца. След като пристигнал в Рим, Пусен започнал да рисува с нов стил и нова увереност, които не останали незабелязани и бързо му спечелили славата на един от най-уважаваните художници в града. Мнозина изказвали догадки, че някъде по пътя Пусен бил посветен в голяма тайна. Любопитното е, че когато завършил „Пастирите на Аркадия“, човекът, който поръчал творбата — кардинал Роспильози, който по-късно станал папа Климент IX — предпочел, вместо да закачи картината на видно място, да я сложи в личните си покои. Роспильози бил артистична личност, интересувал се от древното и езотеричното. Притежавал изключително богата лична библиотека и историците по-късно го нарекли „свободомислещия папа“.

Известен намек за преживяванията на Пусен може да се открие в едно писмо, писано шест години след завършването на „Пастирите на Аркадия“. Авторът му, свещеник и брат на финансовия министър на Луи XIV, вярвал, че онова, което научил от Пусен, може да представлява интерес за френската монархия. Открих писмото преди няколко години сред архивите на семейство Косе-Бризак.

Двамата с него разисквахме някои теми, които лесно мога да ви обясня с подробности — теми, които чрез мосю Пусен ще ви дадат предимства, които дори кралете трудно биха измъкнали и които според него вероятно никой няма да открие дори и след векове. На всичко отгоре тези неща са толкова трудни за откриване, че нищо на земята не може да има по-голяма стойност или да се сравни с тях.

Доста впечатляващо изказване, а и твърде озадачаващо. Но постройката, вдигната от Бейнбридж в собствената му градина, е още по-озадачаваща. След завършването на „Пастирите на Аркадия“ по някакви необясними причини Пусен обърнал изображението в картината и създал нова творба, станала известна като „Пастирите на Аркадия II“. Именно нея избрал Томас Бейнбридж за своя мраморен барелеф. Не оригинала, а неговия обратен образ. Бейнбридж проявил хитрост и тайната на построения от него паметник, изпълнен със символика, така и не бил разгадан цели двеста години.

Малоун продължи да чете, а мислите му се блъскаха в лабиринт от догадки. За съжаление Хаддад не разкриваше много подробности. Останалата част от бележките засягаха Стария завет, неговите преводи и несъответствията в текстовете. Но нямаше нито думичка защо забелязаното от Хаддад бе провокирало такъв интерес. Нито пък някакво послание от Пазителя. Никакви подробности относно разни героични пътешествия, с изключение на едно бегло споменаване в края на една от тетрадките.

В салона на Бейнбридж Хол виждаме поредното доказателство за арогантността на Бейнбридж. Самото му наименование е особено показателно: „Видението на свети Йероним“. Изключително любопитно и подходящо, тъй като много често подобни търсения започват след такова видение…

Това може би хвърляше известна светлина, но въпросителните все още бяха много. А Малоун знаеше, че борбата с въпроси без отговори е най-бързият начин да блокираш мозъка си.

— Какво четеш?

Той вдигна поглед. Пам лежеше на леглото, с глава върху възглавницата, но очите й бяха отворени.

— Това, което Джордж е оставил.

Тя бавно се изправи, разтърка очи и погледна часовника си.

— От колко време спя?

— Около час. Как е рамото?

— Боли.

— Няколко дни ще е така.

Тя протегна крака.

— Колко пъти са те прострелвали, Котън? Три?

Той кимна.

— Такива неща не се забравят.

— И аз не съм ги забравила. Ако си спомняш, аз се грижех за теб.

Така беше.

— Обичах те — продължи тя. — Знам, че може би не вярваш. Но те обичах.

— Трябваше да ми кажеш за Гари.

— Страшно ме болеше от поведението ти. Така и не разбрах защо трябваше да ми изневеряваш. Защо не ти бях достатъчна.

— Бях млад. Глупав. Егоист. Но беше преди двайсет години, за бога. А после съжалявах. Опитах се да бъда добър съпруг. Наистина опитах.