Стив Бери - Александрийската връзка

Смени лентата. Зад мерцедеса забеляза още четири автомобила.

Точно навреме. Вече девет години търсеше Александрийската библиотека и все заради Синия стол. Старецът бе обсебен от желанието да я открие, а самият Сейбър в началото бе смятал търсенето за нелепо. Но колкото повече научаваше, толкова повече започваше да вярва, че целта не е толкова нереална, колкото бе смятал първоначално. Напоследък дори бе започнал да мисли, че може би действително ще намери нещо. Израелците определено бяха вманиачени на тази тема. А Алфред Херман бе напълно обсебен. Той самият бе научил много. И сега бе време да използва наученото. За собствен интерес.

Още преди месеци бе усетил, че вероятно това ще бъде неговия шанс. Можеше само да се надява, че Котън Малоун ще бъде достатъчно изобретателен да се измъкне от клопките, които израелците щяха да му устроят в Лондон. Бяха действали бързо. Както винаги. Но от всичко, което знаеше и което бе видял, Малоун бе професионалист, макар и позагубил форма. Би трябвало да съумее да се справи с положението.

Отпред се появи виадуктът. Видя как първият от четирите автомобила изпреварва сребристия мерцедес, сменя лентата и внезапно застава пред него. Други две от колите пъргаво се изравниха с мерцедеса в лявата лента. Четвъртата почти подпря задната му броня. Всички заедно се устремиха напред.

Дължината на моста бе повече от 800 метра, а река Мозел се виеше в югоизточна посока сто и трийсет метра под тях. Точно по средата, според инструкциите на Сейбър, колата отпред наби спирачки и сребристият мерцедес бе принуден да реагира със също толкова рязко удряне на спирачките. В този момент двете коли отстрани се засилиха към страната на шофьора, а тази отзад се заби в бронята.

Комбинацията от удари и стремителна скорост избутаха мерцедеса надясно, извън парапета.

Колата полетя.

Сейбър се опита да си представи какво се случва. Ускорението щеше да прикове пътниците към седалките. Вероятно щяха да се опитат да откопчаят коланите, но така и нямаше да успеят. А и дори да успееха, къде щяха да отидат? Пропадането от такава голяма височина щеше да отнеме няколко секунди, но падането във водата щеше да е със силата на удар в бетон. Никой нямаше да оцелее. Ледената вода, която щеше да залее купето, щеше бързо да го завлече към тинестото дъно и в крайна сметка течението щеше да го отнесе на изток към още по-бързоструйната Рейн.

Четирите коли го подминаха и шофьорът на последната му махна. Отвърна на жеста му. Бяха му стрували скъпо, включително и заради спешното повикване, но си струваха всяко евро.

Продължи да напредва към Кьолн.

На израелците щяха да са им нужни няколко дни, преди да разберат какво се е случило. Един техен проблем бе ликвидиран в Ротенбург, а оперативният им екип липсваше. Чудеше се дали са го разпознали. Вероятно не. Ако знаеха самоличността му, защо ще си хабят времето със снимки? Не. Все още бе неизвестен фактор.

Наставаше пълно объркване. В Израел, а съвсем скоро и в Австрия.

Това му допадаше.

Време бе да превърне объркването в ред.

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани нямаше представа какво е планирала Касиопея Вит. Жената бе умна, богата и смела и умееше да се владее при трудни ситуации. Нелоша комбинация. Стига да бе обмислила добре положението.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита тя, докато прекосяваха парка.

— Имаш ли някакви предложения?

Всъщност имаше, но не каза нищо.

— Ти си тази, която се появи изневиделица.

Касиопея се усмихна.

— Няма нужда да остроумничиш.

— Обграждат ни. Предполагам, че си забелязала.

Мемориалът на Линкълн се издигаше пред тях, в западния край на парка. Езерото отпред препречваше всякакъв изход на изток. От север редица високи дървета ги деляха от булеварда.

— Противно на мнението ви с Хенрик — започна тя — съвсем не съм безпомощна. Имам двама агенти на Конститюшън авеню. Когато ти се появи, тъкмо бях натиснала паникбутона.

— Е, ще те разочаровам. И двамата си тръгнаха.

— Как така?

— Веднага след като седна при Диксън. Просто си тръгнаха, с колата.

Алеята свършваше в подножието на мемориала на Линкълн. Стефани се обърна. Преследвачите им бяха спрели.

— Явно искат да дойдем точно тук.

Откъм Индипендънс авеню избоботи такси.

— Крайно време беше — промърмори Касиопея и размаха черна кърпичка.

Таксито спря и двете скочиха вътре.

— Аз ви се обадих преди няколко минути. — Касиопея затръшна задната врата и нареди на шофьора: — Просто направете няколко кръгчета. Ще ви кажем кога да спрете.