Стив Бери - Александрийската връзка

И тогава чу стенание. Обърна се и видя Пам, просната върху стълбите, които водеха към сградата на Джордж Хаддад.

Лявата й ръка бе в кръв.

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани се зарадва на Касиопея Вит. Последната й среща със загадъчната мавританка бе във френските Пиренеи, когато се бяха оплели в съвсем друга дилема.

— Сложи я на пейката и да се махаме — каза Вит.

Стефани се изправи и остави главата на Хедър Диксън да удари дъските.

— Така остават грозни синини — вметна Вит.

— Хич не ми пука. Поръчала е да ме убият. Няма ли да ми кажеш какво правиш тук?

— Хенрик реши, че може да имаш нужда от подкрепа. От контактите си във Вашингтон бе получил доста обезпокояващи сведения. Бях наблизо, в Ню Йорк, и той ме помоли да те наглеждам.

— Как ме откри?

— Не беше трудно.

За пръв път Стефани усети, че потайността на Торвалдсен може да бъде доста полезно нещо.

— Напомни ми да му изпратя коледна картичка.

Касиопея се усмихна.

— Сигурно ще му хареса.

Стефани посочи Диксън.

— Страшно съм разочарована. Мислех, че ми е приятелка.

— Такива не се срещат много в твоята професия.

— Котън сериозно е загазил.

— И Хенрик така смята. Надяваше се ти да му помогнеш.

— В момента като че ли и аз самата съм мишена — каза Стефани.

— Което ни напомня за другия ни проблем.

Никак не прозвуча добре.

— Мисис Диксън не е дошла сама. — Касиопея посочи към паметника. — Зад онова хълмче има кола. Вътре има двама мъже, които нямат вид на евреи.

— Саудитци.

— Това вече е постижение. Как си успяла да ядосаш всички?

Двамата мъже тъкмо изкачваха хълма и се насочваха към тях.

— Няма време за обяснения — каза Стефани. — Ще тръгваме ли?

Забързаха в противоположната посока, с трийсетина метра преднина пред преследвачите, което всъщност нямаше никакво значение, ако те решаха да стрелят.

— Предполагам, имаш резервен план? — попита тя Касиопея.

— Не съвсем. Но мога да импровизирам.

Малоун забрави за Адам и бързо запълзя от скривалището си зад паркираната кола до ранената Пам. Уличният прах полепна по дрехите му. Обърна се за миг и зърна израелеца да се отдалечава тичешком.

— Добре ли си? — попита Малоун.

Лицето й се сгърчи от болка, а дясната й ръка се вкопчи в раненото ляво рамо.

— Боли — прошепна тя задавено.

— Дай да видя.

Тя поклати глава.

— Като държа така… е по-добре.

Той се протегна и започна да разхлабва пръстите й. Очите й се разшириха от болка и гняв.

— Недей.

— Трябва да погледна.

Нямаше нужда да изрича онова, което и двамата си мислеха: Защо не бе останала горе?

Тя се предаде, дръпна окървавените си пръсти и той погледна рамото й. Видяното потвърди предположенията му. Куршумът само я бе одраскал. Раната бе повърхностна. Ако беше по-сериозно, щеше вече да си е проличало. Простреляните изпадат в шок. Телата им просто отказват да им се подчиняват.

— Само те е драснал — каза той.

Ръката й отново опипа раната.

— Благодаря за диагнозата.

— Все пак ми се е случвало да ме раняват.

Думите проникнаха в съзнанието й и погледът й омекна.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Лицето й се сгърчи от болка.

— Та аз кървя.

— Нямаме избор. — Той й помогна да се изправи.

— По дяволите, Котън.

— Знам, че боли. Но ако беше останала горе както…

В далечината се чуха сирени.

— Трябва да тръгваме. Но първо има нещо друго.

Тя като че ли си възвърна самообладанието, твърдо решена да запази спокойствие, така че той я заведе обратно в сградата.

— Продължавай да стискаш рамото — посъветва я, докато изкачваха стълбите към апартамента на Хаддад. — Кървенето трябва да спре. Раната е повърхностна.

Сирените приближаваха.

— Какво правим? — попита тя, когато стигнаха площадката на третия етаж.

Малоун си припомни какво бе казал Хаддад точно преди стрелбата. От теб научих много. Помня всички уроци и допреди няколко дни строго се придържах към тях. Дори и съвета как да опазиш онова, което действително си струва. Когато в началото бе скрил Хаддад, бе научил палестинеца винаги да държи най-важните си вещи готови, за да може при нужда незабавно да тръгне. Сега щеше да разбере дали Хаддад се бе вслушал в думите му.

Влязоха в апартамента.

— Иди в кухнята и намери някаква кърпа — нареди той, — докато аз се погрижа за някои неща.

Разполагаха с две, може би три минути.

Малоун хукна към спалнята. Тясното пространство не бе много по-голямо от собствения му апартамент в Копенхаген. Купчини отдавна изоставени книги и вестници лежаха по пода, леглото не бе оправено, нощните шкафчета и раклата приличаха на сергии от пазар за употребявани вещи. Забеляза по стените още карти. Израел и в миналото, и в настоящето. Нямаше време да ги разглежда. Коленичи до леглото, надявайки се инстинктът му да се окаже верен.