Стив Бери - Александрийската връзка

— Трябваше да се обадиш първо на мен.

Хаддад поклати глава.

— Дължах го на Пазителя, когото застрелях.

— Какво противоречие — намеси се Адам. — Палестинец с чувство за чест.

— И израелец, който убива — каза Хаддад. — Но всички сме такива, каквито сме.

Малоун мислено прехвърляше вариантите. Трябваше да направи нещо и Хаддад явно долавяше мислите му.

— Ти направи каквото можа. Поне засега. — Старецът кимна към Пам. — Пази я.

— Котън, не можеш да ги оставиш да го убият — прошепна тя, а в гласа й се долавяше отчаяние.

— Но ще трябва — каза Хаддад с известна горчивина в гласа. После погледна към Адам. — Мога ли да кажа една последна молитва?

Адам направи жест с пистолета си.

— Кой съм аз, че да пренебрегна такава молба?

Хаддад пристъпи към една от раклите край стената и посегна към чекмеджето.

— Вътре имам молитвена възглавница. Може ли да я извадя?

Адам вдигна рамене.

Хаддад бавно отвори чекмеджето и извади с две ръце алена възглавничка. Приближи се към един от прозорците и пусна възглавницата на пода. В дясната му ръка блесна пистолет.

Стефани чакаше отговор на въпроса си.

— Хаддад представлява заплаха за сигурността на Израел — каза Диксън. — Така бе преди пет години, така е и днес.

— Би ли ми обяснила?

— Защо не попиташ своите хора?

Американката се бе надявала да избегне размяната на въпроси, но реши да бъде откровена.

— Има известно разделение.

— И къде попадаш ти при това разделение?

— Бивш мой агент е в опасност. Смятам да му се притека на помощ.

— Котън Малоун. Наясно сме. Но той е знаел в какво се забърква още когато е скрил Хаддад.

— Синът му обаче не е бил наясно.

Диксън вдигна рамене.

— Мнозина мои приятели загинаха заради терористи.

— Не си ли прекалено принципна?

— Не смятам. Палестинците не ни оставят голям избор как да действаме спрямо тях.

— Не правят нищо по-различно от онова, което евреите правеха през 1948 година — не успя да се сдържи Стефани.

Диксън се усмихна кисело.

— Ако знаех, че отново ще водим този спор, въобще нямаше да идвам.

Стефани бе наясно, че Диксън не обича да й се говори за тероризма от края на четирийсетте, дело по-скоро на еврейската страна, отколкото на арабската. Но нямаше намерение да разхлабва примката.

— Ако искаш, да си преговорим за хотел „Цар Давид“.

Въпросното заведение в Йерусалим бе служило като щаб на британското военно и криминално разузнаване. След внезапно нападение над една местна еврейска агенция и преместването на секретни документи в хотела, военните отмъстиха с бомба през юли 1946 г. Деветдесет и един мъртви, четирийсет и петима ранени. Сред загиналите имаше петнайсет евреи.

— Англичаните бяха предупредени — каза Диксън. — Не сме виновни, че предпочетоха да пренебрегнат предупреждението.

— Какво значение има, че са били предупредени? — попита тя. — Това си е терористичен акт — на евреи срещу англичани. Вашият начин да прокарате политиката си. Евреите искаха да изгонят англичаните и арабите от Палестина и използваха всякакви тактики. Точно както и палестинците в продължение на десетилетия.

Диксън поклати глава.

— Писна ми да слушам такива глупости. Накба е нещо смехотворно. Арабите сами побягнаха от Палестина през четирийсетте години, защото бяха уплашени до смърт. Богатите изпаднаха в паника; останалите си тръгнаха, след като арабските лидери ги помолиха. Всички искрено вярваха, че ще бъдем смазани за няколко седмици. И никой, включително и ти, никога не споменава евреите, прогонени от същите тези арабски държави. — Диксън вдигна рамене. — Всички разсъждават: И какво от това? На кого му пука за тях? Но бедните, окаяни араби — каква трагедия!

— Отнемеш ли някому земята, цял живот ще се бори за нея.

— Нищо не сме отнемали. Купихме тази земя, а и по-голямата част представляваше необработваеми тресавища и храсталаци, които никой не желаеше. Между другото, осемдесет процента от арабите, които напуснаха, бяха селяни, номади или бедуини. Земевладелците, които вдигнаха такъв шум, живееха в Бейрут, Кайро и Лондон.

Това го бе чувала и по-рано.

— Политическата линия на Израел явно не се променя.

— Арабите трябваше единствено да приемат решението на ООН от 1947 година, в което се обявяват две държави, една арабска и една еврейска, и всички щяха да са доволни. Но не. В никакъв случай. Никакъв компромис. Репатрирането винаги е било и винаги ще бъде необходимо условие за всяка дискусия. А това няма да стане. Израел е реалност, която няма да изчезне. Отвратително е как всички съчувстват на арабите. Те живеят като бежанци по лагерите, защото арабските управляващи искат така. Ако не искаха, щяха да предприемат нещо. Но те използват лагерите и определените им зони, за да поставят света в неудобно положение заради извършеното през 1948 година. Обаче никой, дори Америка, не порицава тях.