Стив Бери - Александрийската връзка

Плати сметката и махна на едно такси, което петнайсет минути по-късно я стовари на Седемнайсета улица. Денят бе свеж и слънчев, а жената, на която се бе обадила преди два часа, вече седеше на една сенчеста пейка в парка недалеч от мемориала, посветен на Втората световна война. Дългокрака блондинка със силно тяло и проницателност, която изискваше определена предпазливост. Стефани познаваше Хедър Диксън от почти десет години. Фамилното име бе резултат от краткотраен брак, но всъщност Диксън бе израелска гражданка, включена към мисията във Вашингтон, част от северноамериканския контингент на Мосад. Бяха работили както в сътрудничество, така и в открито съперничество, което бе в рамките на нормалното, що се отнася до израелски граждани. Стефани се надяваше днешната им среща да е добронамерена.

— Радвам се да те видя — каза тя и седна.

Диксън бе облечена стилно както винаги, в панталони на фино златистокафяво каре, бяла риза и черен елек от букле.

— По телефона звучеше доста притеснена.

— Притеснена съм. Трябва да разбера защо правителството ви се интересува от Джордж Хаддад.

Отработеният празен поглед на служител на разузнаването изчезна и Хедър Диксън се усмихна одобрително.

— Явно не си бездействала.

— Както и твоите хора. През последните дни се вдигна доста шум около Хаддад. — Стефани всъщност бе в неизгодна позиция, тъй като Лий Дюрант бе свръзката й с израелците, а той така и не бе имал възможност да й съобщи какво бе узнал.

— А американците защо се интересуват? — попита Диксън.

— Преди пет години един от агентите ми едва не умря заради Хаддад.

— Затова скрихте палестинеца. Само за себе си. И не си направихте труда да уведомите съюзниците си.

Сега вече достигнаха същността на въпроса.

— А вие не си направихте труда да ни уведомите, че сте се опитали да го взривите наред с агента ми.

— За този случай не знам нищо. Извън пълномощията ми е. Но знам, че Хаддад се е появил и че искаме да се доберем до него.

— Както и ние.

— Защо е толкова важно за вас?

Не можеше да прецени дали Диксън се опитва да налучка нещо, или пък умишлено я мотае.

— Ти ми отговори, Хедър. Защо саудитците сринаха цели села в Западна Арабия преди пет години? Защо Мосад се интересува толкова от Хаддад? — Тя впи поглед в приятелката си. — Защо е трябвало да умре?

Странно чувство на спокоен фатализъм обзе Малоун. Правилото, което всички в разузнаването уважаваха, бе: не си играй с израелците. Малоун бе пренебрегнал тази мъдрост, оставяйки Мосад да повярват, че Хаддад е загинал от взрива в онова кафене. Сега вече знаеше, че знаят. Лий Дюрант му бе казал, че израелците са полудели, но не бе споменал, че скривалището на Хаддад е разкрито. Иначе никога нямаше да позволи на Пам да го придружи.

— Определено трябва да си заключвате вратата — заяви мъжът. — Могат да влязат всякакви хора.

— Имате ли си име? — попита Малоун.

— Наричайте ме Адам. А това е Ева.

— Интересни псевдоними за израелски наемни убийци.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пам. — Как така убийци?

Малоун я погледна право в очите.

— Дошли са да довършат започнатото преди пет години. — Обърна се към Хаддад, който не проявяваше и сянка от страх. — Какво толкова искат да унищожат?

— Истината — отговори Хаддад.

— Въобще не ме интересува — отбеляза Адам. — Политиката не ме засяга. Аз съм наемник. Получавам нареждания да ликвидирам. Предполагам, че ме разбирате, Малоун. И вие сте били в този бизнес.

Да, той разбираше, но не и Пам.

— Всички сте полудели — заяви тя. — Говорите за убийства, сякаш са част от работата ви.

— Всъщност — вметна Адам — точно това ми е работата.

Когато бе започнал в проект „Магелан“, Малоун бе научил, че в много случаи оцеляването зависи от решението кога да замълчиш и кога да действаш. Сега той се взря в своя отдавнашен приятел, стар боец. Хаддад знаеше, че е дошло време да избира.

— Съжалявам — прошепна Малоун.

— Аз също, Котън. Но вече направих своя избор, когато се обадих по телефона.

Правилно ли бе чул?

— Обадил си се по телефона?

— Веднъж доста отдавна, а наскоро — още два пъти. До Западния бряг.

— Това е глупаво, Джордж.

— Може би. Но знаех, че ще дойдеш.

— Хубаво е, че ти поне си знаел, защото аз нямах и представа.

Погледът на Хаддад се втвърди.

— От теб научих много. Помня всичките ти уроци и допреди няколко дни строго се придържах към тях. Дори и към съвета как да опазиш онова, което действително си струва. — Гласът му бе станал равен и монотонен.