Стив Бери - Александрийската връзка

През май 1948 г. обяви независимостта на Израел, пренебрегвайки предупрежденията на Вашингтон, отправени в последния момент, както и мрачните пророчества на най-близките си съратници. Спомняше си, че само часове след обявяването военните сили на пет арабски държави бяха нахлули в Израел, съюзявайки се с палестинските военни в опит да унищожат евреите. Той лично бе повел войската и един процент от еврейското население в крайна сметка бе загинало, както и хиляди араби. Повече от половин милион палестинци загубиха домовете си. Накрая евреите все пак надделяха и мнозина го провъзгласиха за наследник на Мойсей, цар Давид, Гарибалди и Всемогъщия Бог, взети в едно.

Цели петнайсет години след това той продължи да ръководи нацията. Но сега, през 1965 г., вече почти на осемдесет, бе уморен. И което бе по-лошо, бе сгрешил.

Той се взираше във внушителната библиотека. Толкова много знание. Човекът, който се бе нарекъл Пазител, го бе предупредил, че Пътят ще бъде голямо изпитание, но ако успееше да го измине, отплатата ще бъде неизмерима.

И се бе оказал прав.

Веднъж бе прочел, че мерилото за стойността на дадена идея е значението й не само за нейното време, но и за бъдещето.

Неговото време бе създало съвременната израелска нация, но хиляди бяха загинали и той се опасяваше, че през следващите десетилетия ще загинат още много. Евреите и арабите сякаш бяха обречени да воюват. Бе смятал целта си за правилна, каузата си — за справедлива, но не и сега.

Бе сгрешил.

За всичко.

Отново внимателно прелисти тежкия том, който лежеше отворен на масата. При пристигането му го очакваха три такива тома. Пазителят, който го бе посетил преди шест месеца, бе чакал на входа, с широка усмивка върху обветреното лице.

Бен Гурион не бе и сънувал за съществуването на подобно светилище на знанието и бе благодарен, че любопитството му е позволило да събере нужната смелост, за да извърви Пътя.

— Откъде е дошло всичко това? — бе запитал при влизането си.

— От сърцата и умовете на безброй мъже и жени.

Думите бяха и загадка, и истина и философът в душата му ги бе разбрал.

— Бен Гурион разказал това през 1973 година, дни преди смъртта си — продължи Джоуна. — Някои твърдели, че е загубил разсъдъка си. Други — че бълнува. Но каквото и да е научил в онази библиотека, го запазил за себе си. Едно обаче е ясно. След 1965 година политическите и философските възгледи на Бен Гурион се променили драстично. Вече не бил така войнствен, станал по-сговорчив. Препоръчвал отстъпки пред арабите. Повечето отдавали тази промяна на напредналата му възраст, но според Мосад имало и друга причина. И били толкова убедени в това, че Бен Гурион преминал в списъка на подозрителните. Ето защо не му позволили да се върне в политиката. Представяш ли си? Бащата на Израел бил държан встрани от политиката.

— Кой е този Пазител?

Джоуна вдигна рамене.

— Файловете мълчат по този въпрос. Но от Мосад някак научили и за четиримата посетени, за всеки един, и реагирали незабавно. Който и да е Пазителят, Израел предпочита той да не общува с никого.

— Значи колегите ти смятат да елиминират Хаддад?

— Още докато ние тук си говорим — кимна Джоуна.

Сейбър бе чул достатъчно, така че се измъкна от сепарето.

— Ами заплащането ми? — побърза да попита Джоуна.

Сейбър измъкна един плик от джоба си и го хвърли на масата.

— Това би трябвало да уреди сметката ни за момента. Дръж ни в течение, когато имаш да споделиш още нещо.

Джоуна прибра подкупа.

— Вие ще сте първите, които ще научите.

Сейбър видя как агентът се изправя и тръгва не към входната врата, а към една ниша, в която бяха разположени тоалетните. Сметна, че му се предоставя добра възможност, и го последва.

Пред вратата на тоалетната той се поколеба за миг. Ресторантът бе полупразен, слабо осветен и шумен, а посетителите по масите — погълнати от разговорите си на няколко езика. Влезе вътре, заключи вратата зад гърба си и огледа мястото. Две кабинки, умивалник и огледало. От лампите струеше кехлибарена светлина. Джоуна бе влязъл в първата кабина, втората бе празна. Сейбър грабна купчина хартиени салфетки и зачака пускането на водата, след което измъкна от джоба си нож.

Джоуна излезе от кабинката, закопчавайки ципа си. Сейбър се извъртя и заби ножа в гърдите му, извивайки острието нагоре, след което притисна салфетките върху раната с другата ръка. Видя как очите на израелеца се изпълват първо с изненада, а после стават безизразни. Задържа салфетките върху тялото и извади ножа.