Стив Бери - Александрийската връзка

Усмихна се.

Малоун не бе никак глупав, а агентът му бе некомпетентен. Хвърляйки пълнителя, Малоун се бе лишил от всичките си патрони, освен от онзи в цевта. Всеки добър агент — а Малоун определено бе такъв — винаги оставяше по един патрон в цевта. Спомни си как по време на специалната му военна подготовка в армията един новобранец се бе прострелял в крака, след като уж бе изпразнил пълнителя, забравяйки за заредения патрон.

Надявал се бе Малоун някак да успее да изиграе наемника му. Такава беше идеята. И шансът изникна, когато видя Пам Малоун да се отправя към къщата. Бе се обадил на подчинения си по радиостанцията и му бе наредил да се възползва от небрежността й, за да подчертае сериозността на посланието си към Малоун. Бе го подкупил да застреля другия агент с обещание за допълнително възнаграждение. За щастие, Малоун се бе погрижил този разход да му бъде спестен. Което означаваше, че вече нямаше човек, който да свърже Сейбър с настоящите събития. А още по-хубавото бе, че Малоун си бе върнал сина, което би трябвало да успокои опасните му инстинкти.

Но случилото се съвсем не означаваше, че начинанието му е приключило.

В никакъв случай.

Сряда, пети октомври, Виена, Австрия, 13:30 ч.

Сейбър спря пред портата и свали стъклото. Не показа никакви документи, но пазачът веднага му направи знак да мине. Огромният замък се намираше на четирийсет и пет километра югозападно от центъра на града, в местност, известна като Виенската гора. Построен от аристократи преди три века, той бе образец на бароково великолепие. Зад жълтеникавите стени се намираха седемдесет и пет просторни стаи, всяка завършваща със стръмни триъгълни стрехи от алпийски камък.

През замъгленото предно стъкло на аудито проникваха ярки слънчеви лъчи и Сейбър със задоволство установи, че асфалтовата алея и паркингите отстрани са празни. Само пазачите пред входа и неколцината градинари нарушаваха с присъствието си спокойната обстановка.

Изглежда, разговорът щеше да е на четири очи.

Паркира пред портала за автомобили и излезе от колата. Закопча сакото си марка „Бърбъри“ и тръгна по чакълестата алея към Къщата на пеперудите, впечатляваща постройка от XIX век, на неколкостотин метра южно от главната сграда на замъка. Боядисана в зелено, със стени, облицовани със стотици късове унгарско стъкло, тя прекрасно се вписваше в горския пейзаж. Вътре обогатената местна почва подхранваше огромно разнообразие от екзотични растения, но сградата бе получила името си — Schmetterlinghaus — от хилядите пеперуди, които пърхаха, необезпокоявани наоколо.

Сейбър дръпна дървената врата и пристъпи в покритото с пръст предно помещение. Тежка кожена завеса задържаше горещия влажен въздух вътре. Той я отметна. Стотици пеперуди танцуваха във въздуха под акомпанимента на нежна музика. Бах, ако не грешеше. Повечето растения бяха разцъфнали и спокойната сцена бе в смайващ контраст със студения есенен фон, очертан през набразденото от влага стъкло.

Собственикът на оранжерията, Синия стол, седеше сред буйната растителност. Лицето му бе на човек, който работи твърде много, спи твърде малко и не се интересува от здравословно хранене. Възрастният човек бе със сако от туид върху дебела жилетка. Което според Сейбър определено му създаваше неудобство. Но пък, помисли си той, студенокръвните същества се нуждаят от много топлина. Той съблече сакото си и пристъпи към един празен дървен стол.

— Guten morgen, Herr Sabre.

Новодошлият седна и кимна в отговор. Днес официалният език щеше да е немският.

— Растения, Доминик. Никога не съм те питал, но доколко ги познаваш?

— Знам само, че превръщат въглеродния двуокис в кислород.

Мъжът се усмихна.

— Нима не признаваш, че имат много други функции? Ами багрите, уютът, красотата?

Сейбър огледа джунглата, която ги заобикаляше, пеперудите, вслуша се в успокояващата музика. Тихата естетика не му въздействаше, но бе достатъчно съобразителен да не изрази мнението си и отговори неопределено.

— Имат своята стойност.

— А за пеперудите какво знаеш?

В скута на мъжа лежеше порцеланова чинийка, намазана с почернял банан. Насекоми с криле от сапфир, алено кадифе и слонова кост лакомо пируваха с поднесения дар.

— Привлича ги миризмата. — Мъжът лекичко погали крилцата на една пеперуда. — Наистина изящни същества. Летящи скъпоценни камъни, които се втурнат в света с великолепието на цветовете си. За нещастие живеят едва няколко седмици, преди отново да станат част от хранителната верига.