Стив Бери - Венецианското предателство

— Какво е значението й тук?

Бързо възвърнал самообладанието си, Или попита:

— Имаш предвид в контекста на загадката?

— Вероятно става въпрос за местоположението на гроба. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса. Животът определя размерите на гроба — издекламира Стефани. — Направихме всичко това и ето какво се получи… — Тя посочи хартията.

Или оцени важността на момента внимателно, без да бърза. Обърна се и извади една книга от полиците над масата.

Прелисти няколко страници, после положи разтвореното томче на масата. Стефани и Торвалдсен се наведоха над географска карта, озаглавена „Завоеванията на Александър в Бактрия“.

— При похода си на изток Александър Велики завладял днешен Афганистан и Федерацията — някогашните Туркменистан, Таджикистан и Киргизстан — започна Или. — Така и не пресякъл Памир, за да навлезе в Китай. Насочил се на юг към Индия, където походът му свършил, защото армията се разбунтувала. — Той посочи картата. — Областта между реките Яксарт и Оксус е завладяна от него през 330-а година преди Христа. На юг от нея се намира Бактрия, а на север — Скития.

Светкавично ориентирала се в картата, Стефани вдигна глава.

— Именно в Скития е научил за лечебната отвара, нали?

— Точно така — погледна я с уважение Или. — Самарканд е съществувал и тогава като център на областта Согдиана, но под името Мараканда. Александър го прекръстил на поредната си Александрия, но към името добавил и „Есхате“, което означава „най-далечната“. Това е най-източният град в империята и един от последните, основан от него.

Показалецът на Или се плъзна по картата и спря на точно определено място. Химикалката в другата му ръка го отбеляза с малък „х“.

— Ето я планината в някогашен Таджикистан, която днес е част от територията на Федерацията. Свято място за скитите, на което и Александър отдава почит, след като сключва примирие с тях. Говори се, че в тази планина са били погребвани скитските царе, но доказателства все още няма. Музеят в Самарканд организира две научни експедиции до тези места, но не откриваха нищо. Там е истинска пустош.

— Но надписа на скиталата сочи в тази посока — обади се Торвалдсен. — Ходил ли си някога там?

— Да, преди две години — кимна Или. — Включих се в една експедиция. Доколкото съм осведомен, голяма част от територията вече е в частни ръце. Един от колегите ми в музея твърди, че в подножието на планината се строи огромно имение.

Стефани си спомни какво беше казал Едуин Дейвис за Венецианската лига и за нейните членове, които масово купуваха парцели на територията на Федерацията.

— Знаеш ли името на собственика? — попита тя.

— Нямам представа — поклати глава Или.

— Трябва да отидем там — изправи се Торвалдсен. — Ще ни заведеш ли, Или?

— Намира се на около три часа път на юг — кимна по-младият мъж.

— Как се чувстваш?

Стефани моментално отгатна какво има предвид Торвалдсен.

— Тя знае — побърза да добави датчанинът. — При нормални обстоятелства не бих го споделил с никого, но в момента обстоятелствата са далеч от нормалните.

— Зовастина ми доставя ежедневните лекарства — въздъхна Или. — Вече споменах, че отношението й към мен е повече от добро. Как е Касиопея?

— Страхувам се, че сега не й е до здравословни проблеми — мрачно отвърна Торвалдсен.

Отвън долетя грохот на автомобилен двигател, който бързо се приближаваше. Стефани се стрелна към прозореца и успя да види аудито, от което слезе мъж с пушка в ръце.

— Това е моята охрана от селото — обади се иззад рамото й Или.

Мъжът се прицели и простреля гумите на колата им.

Самарканд

Касиопея не можеше да определи настроението на Зовастина.

— Току-що приех заместник-съветника по националната сигурност на американския президент. От него чух същото, което ти ми каза на летището — че съм пропуснала да забележа нещо във Венеция, а ти знаеш какво е то.

— Нима очакваш, че това ще ме накара да ти го кажа?

Зовастина със задоволство огледа гъвкавите стволове на двете дървета, приведени към земята и завързани с дебели въжета.

— Тази поляна съществува отдавна — каза тя. — Неколцина вече изпитаха агонията да бъдат разкъсани живи. Двама дори оцеляха, защото само ръцете им бяха откъснати. Трябваше им доста време, за да умрат от загуба на кръв. — Тя тъжно поклати глава. — Наистина ужасен начин да се разделиш с живота!

Касиопея беше безпомощна. Шансовете й за измъкване бяха нищожни. Виктор не й помогна с нищо, напротив — утежни още повече положението й.