Стив Бери - Венецианското предателство

— Или е в наши ръце.

— А аз държа Касиопея Вит. Остават й най-много десет минути живот.

— Ние разрешихме загадката.

— Непрекъснато слушам за това. Както от теб, така и от Касиопея. Да предложиш нещо конкретно?

— О, да. Преди залез-слънце ще бъдем на гроба. Но ти няма как да разбереш.

— Намирате се на територията на моята Федерация — предупреди тя.

— Което не ни попречи да влезем в нея и да освободим затворника ти и няма да ни попречи да се оттеглим.

— Но си направи труда да ме уведомиш.

— Държиш Касиопея, а тя е единственото, което искам. Ако искаш сделка, обади се.

Линията прекъсна.

— Мислиш ли, че беше разумно? — попита Стефани.

— Трябва да я извадим от равновесие.

— Но нямаме представа какво става там.

— На мен ли го казваш?

Личеше, че Торвалдсен е дълбоко обезпокоен.

— Остава да се надяваме, че Котън ще вземе нещата в свои ръце — добави с въздишка той.

Зовастина се опита да преодолее чувството си на тревога. Тези хора настояваха на своето. И щяха да си го получат. Тя извади нож от кожен калъф.

— Приятелите ти са тук. Държат Или. За съжаление Торвалдсен няма нищо, което да ми трябва.

Тя се приближи към въжетата.

— Предпочитам да те гледам как умираш.

Малоун видя и чу всичко. Телефонното обаждане вероятно беше от Или Лунд. Забеляза реакцията на Касиопея, но си даде сметка, че в разговора се беше намесил и трети човек. Хенрик? Стефани? Те вече би трябвало да са стигнали при Лунд. Нямаше повече време за губене. Той излезе от прикритието си и извика:

— Достатъчно!

Зовастина замръзна на място, с гръб към него.

— Пусни ножа! — заповяда той.

Очите на Касиопея потъмняха сякаш от мрачно предчувствие. Той също го изпита: гадно и неприятно чувство.

От гората излязоха двама мъже, насочили оръжията си в гърдите му.

Зовастина бавно се извъртя с лице към него.

— Мистър Малоун! — злорадо се усмихна тя. — Не можете да убиете всички ни!

Винченти влезе в библиотеката, затвори вратата и си наля кумис — местната напитка, която беше започнал да харесва. Ферментирало кобилешко мляко с минимално количество алкохол, но с много калории. Опразни чашата на един дъх и се наслади на бадемовия привкус.

Отново си наля. Стомахът му се разбунтува. Беше гладен и трябваше да съобщи на готвача какво желае за вечеря. Една дебела пържола от конско месо със сос терияки щеше да му дойде добре. Беше започнал да харесва и този местен специалитет.

Отпи още една глътка кумис. Нещата се развиваха много добре. Интуицията, която го беше водила през всичките тези години, не го подведе. На пътя му остана единствено Ирина Зовастина.

Винченти пристъпи към бюрото. Къщата разполагаше с високотехнологична спътникова комуникационна система с директна връзка със Самарканд и корпоративната централа във Венеция. С чаша в ръка той се наведе над монитора и видя имейла на Камил Ревин, изпратен отпреди около половин час. Странно. Дружелюбният и общителен Ревин не се доверяваше на никакви форми на комуникация, с изключение на разговора на четири очи, като мястото и времето винаги определяше той.

АМЕРИКАНЦИТЕ БЯХА ТУК

Умореното му съзнание моментално се избистри. Американците? Протегна ръка към прозорчето с надпис „отговор“, но в този момент вратата рязко се отвори и в библиотеката се втурна Питър О’Конър.

— Към имението се приближават четири бойни хеликоптера на Федерацията! — извика той.

Винченти се спусна към прозореца. В синьото небе над далечния край на долината се появиха четири точки, които бързо нарастваха.

— Появиха се току-що. Предполагам, че едва ли ни идват на гости — добави О’Конър. — Нали не очаквате никого?

Винченти поклати глава, върна се на бюрото и изтри имейла.

— След по-малко от десет минути ще бъдат тук — каза сътрудникът му.

Нещо не беше наред.

— Може би Зовастина идва за жената? — предположи О’Конър.

— Възможно е — кимна Винченти. — Но как е научила толкова бързо?

Зовастина не би могла да има никаква представа за плановете му. Вярно е, че недоверието между тях беше взаимно, което обаче не беше повод за демонстрация на сила. Поне не сега. Освен това съществуваше и Венеция, където той беше направил своя ход по отношение на Стефани Нел. Ами американците? Какво беше пропуснал?

— Насочват се за кацане — докладва от прозореца О’Конър.

— Върви да я вземеш.

Сътрудникът му бързо излезе от стаята. Винченти извади пистолет от чекмеджето. Подборът на охраната в пълния й състав все още предстоеше. Трябваше да приключи през следващите няколко седмици, докато Зовастина довършва приготовленията си за война. Винченти възнамеряваше да се възползва докрай от нейната заетост.