Стив Бери - Венецианското предателство

Зовастина не беше мислила за подобен развой на събитията, но в думите на американеца имаше логика. За какво друго Винченти би отвлякъл Карин? Но тук трябваше да се изясни и нещо друго.

— Сам казахте, че Карин умира от СПИН, а може би вече е мъртва — обади се тя.

— Винченти не е глупак. Може би е стигнал до заключението, че изповедта на една умираща ще има по-голяма тежест. А вие ще трябва да отговаряте на много въпроси: за къщата, в която държите Уолд, за медицинската сестра, която се грижи за нея. Доколкото съм осведомен, тя знае много неща за вас, както и за мнозина от вашия Свещен отряд, които са охранявали къщата. Винченти държи и сестрата, което означава, че ще трябва да се изправите срещу показанията на доста хора.

— Тук не е Америка. Телевизията може да бъде контролирана.

— Но не и фундаментализмът. Имате много врагове, които мечтаят да заемат мястото ви. Според мен един от тях е и човекът, който току-що излезе. Между другото, той снощи се е срещнал с Винченти. Взел го е от летището и го е откарал в града.

Този човек наистина беше отлично информиран.

— Госпожо министър, ние не искаме плановете на Винченти да успеят. Това е причината да дойда и да ви предложа помощ. Знаем за пътуването ви до Венеция и за завръщането ви заедно с Касиопея Вит. Пак повтарям, че тя не представлява проблем за вас. Дори обратното — разполага с информация, която вие със сигурност ще оцените. За онова, което се надявахте да откриете във Венеция.

— Какво по-точно?

— Бих ви казал, ако знаех. Ще трябва да попитате Вит. Тя и двамата й партньори Хенрик Торвалдсен и Котън Малоун разполагат с информация за така наречената „загадка на Птолемей“ и за монетите, известни като „слонски медальони“. — Дейвис разпери ръце в престорена безпомощност. — Не знам нищо повече, а и не ме интересува. Това е ваш проблем. Само ще добавя, че във Венеция е имало нещо, което вие сте пропуснали. Ако нещата междувременно са се променили, ще ви поискам извинение за загубеното време. Но президентът Даниълс настояваше да ви увери, че и той, като Венецианската лига, не забравя приятелите си.

Достатъчно. Този човек трябваше да бъде поставен на място.

— Вие май ме вземате за идиотка! — хладно процеди Зовастина.

Дейвис отвърна с продължителен поглед, но не каза нищо.

— Съобщете на вашия президент, че нямам нужда от помощта му.

Лицето на Дейвис придоби обидено изражение.

— На ваше място бих напуснала Федерацията по най-бързия начин — хладно добави тя.

— Това заплаха ли е, госпожо министър?

— Не, най-обикновено мнение.

— Странен начин да разговаряте с приятел.

— Вие не сте ми приятел.

Вратата се затвори зад Едуин Дейвис. Зовастина светкавично премисли различните варианти — както правеше винаги когато трябваше да се възползва от шанса си. Камил Ревин влезе и се насочи към бюрото й. Тя вдигна глава и внимателно огледа външния си министър. Винченти напразно се беше надявал да го привлече на своя страна. На практика този мюсюлманин, който беше получил образованието си в Русия и не беше стъпвал в джамия, притежаваше великолепни качества на дезинформатор. Беше го накарала да излезе, изпълнявайки молбата на Дейвис, защото никой не можеше да повтори това, което не е чул.

— Пропусна да ме информираш, че Винченти е пристигнал — хладно рече тя.

— Кацна снощи — сви рамене Ревин. — Отседна в „Интерконтинентал“, както обикновено.

— В момента се намира в имението си в планината.

Не пропусна да отбележи изненадата в очите на мъжа срещу себе си. Дали беше истинска, или добре изиграна? С тоя тип никога не можеше да бъде сигурна. Но той явно усети подозренията й.

— Аз съм на ваша страна, госпожо министър. Лъгал съм заради вас, разправял съм се с враговете ви. Наблюдавам Винченти от години, стриктно спазвайки инструкциите ви.

Зовастина нямаше време за спорове.

— Докажи ми лоялността си! — каза тя. — Имам задача, която само ти можеш да изпълниш.

Стефани обичаше да вижда Хенрик Торвалдсен съсипан от умора. От военновъздушната база „Авиано“ дотук бяха пътували поотделно, с два изтребителя Ф-16. Излетяха след Малоун и Едуин Дейвис, които кацнаха в Самарканд, а тя и Торвалдсен продължиха на изток към Кашгар, отвъд границата с Китай. Торвалдсен не обичаше да лети, но нямаше друг избор. Необходимото зло, бе промърморил той, докато се настаняваше в кабината. Но свръхзвуковият изтребител нямаше нищо общо с удобните пътнически самолети. Тя бе заела мястото зад пилота, определено за бордния инженер, който имаше грижа за оръжейните системи. Полетът бе продължил два пълни часа, изпълнени с възбуда и ужас. Оказа се, че при скорост над две хиляди километра в час машината се тресе ужасно.