Стив Бери - Венецианското предателство

— Все пак не преставам да си задавам един въпрос — подхвърли Линдзи, срещна въпросителния поглед на Винченти и добави: — Защо точно сега? Вие притежавате лекарството, защо не изчакате още малко?

— Заради военните планове на Зовастина. Благодарение на нея получихме възможността да завършим изследванията, и то в дълбока тайна. Не виждам причини да чакам повече. Трябва да спра Зовастина, преди да е станало късно. А ти какво мислиш, Грант? Сега, след като знаеш всичко, не се ли чувстваш по-неспокоен?

— Пазили сте тайната цели двайсет години, аз я научих едва преди час. Мисля, че това не е мой проблем.

Правилен отговор, усмихна се Винченти.

— Скоро ще влезеш в светлината на прожекторите, но внимавай какво говориш, защото ще контролирам всяка твоя дума — предупреди той. — Ще те виждат много по-често. Не след дълго ще се наредиш сред великите… — Ръцете му описаха кръг около невидимия портрет. — Грант Линдзи, един от убийците на ХИВ!

— Звучи ми добре.

— Ще се появим в публичното пространство в рамките на следващите трийсет дни. Междувременно искам да сътрудничиш на моите адвокати, които работят върху патента. Утре ще ги уведомя за нашето откритие, но на официалното представяне те искам на подиума. Искам и мостри за снимане. И диапозитиви с бактерията. Ще стане голямо шоу.

— Кой друг знае за всичко това?

— Никой — поклати глава Винченти. — С изключение на една жена в къщата, която вече се радва на лекарството. Ще ни трябва доказателство за неговата ефективност, а тя е подходяща.

Линдзи се приближи към другото езерце. Интересното беше, че той изобщо не забеляза какво лежи на дъното и на двете — още една причина да бъде избран.

— Споменах ти, че мястото съществува от хилядолетия — продължи Винченти. — Виждаш ли буквите, издълбани на дъното?

Линдзи внимателно огледа двете езерца.

— Означават „живот“ на гръцки — поясни Винченти. — Нямам представа как са се появили тук. От един възрастен лечител научих, че преди векове древните гърците обожествявали това място. Може би това е обяснението. Те са наричали тази планина Климакс, на английски „стълба“. Но защо? Може би под влиянието на азиатското й име Арима, което избрах за имението си.

— Видях табелата на входа, на която пише „Атико“ — кимна Линдзи. — Какво означава това?

— Италианският еквивалент на Арима с абсолютно същото значение. Място на върха.

Самарканд

Зовастина влезе в залата за аудиенции на двореца и спря пред слаб мъж с гъста прошарена коса. Външният министър Камил Ревин стоеше прав близо до стената. Протоколът изискваше присъствието му. Американецът се представи като Едуин Дейвис и й подаде писмо от президента на САЩ, което потвърждаваше пълномощията му.

— Госпожо министър, бих желал да поговорим насаме — каза с приятелски тон той.

— Защо? — озадачено го погледна тя. — Аз при всички случаи ще споделя разговора ни с Камил.

— Съмнявам се, че ще го направите, след като разберете за какво става въпрос.

Думите прозвучаха предизвикателно, но лицето на емисаря остана напълно безизразно. Зовастина реши да бъде предпазлива.

— Остави ни — кратко заповяда тя на Камил.

По-младият мъж се поколеба, но след Венеция и Карин тя не беше в настроение за дискусии.

— Веднага!

Министърът на външните работи се насочи към вратата.

— Винаги ли се отнасяте така с хората си?

— Тук не действат правилата на вашата демокрация — сухо отвърна тя. — Хора като Камил или изпълняват заповедите ми, или…

— Или хващат някой от вашите бацили.

Би трябвало да очаква, че доста хора са запознати с плановете й. Но този път упрекът идваше директно от Вашингтон.

— Не си спомням вашият президент да е изразявал недоволство от мира в региона, установен благодарение на Федерацията — все така сухо отвърна тя. — Днес Америка има верен приятел в тази част на света. Но властта тук се упражнява чрез сила, а не чрез убеждение.

— Не ме разбирайте погрешно, госпожо министър. Вашите методи не са наша грижа. Ние ги приемаме, давайки си сметка, че приятелството си струва някои, хммм, размествания в екипа ви. — В студените очи на Дейвис се появи нещо като респект. — Госпожо върховен министър, дойдох за личен разговор. Президентът прецени, че в случая не може да използва нормалните дипломатически канали. Разговорът трябва да си остане между нас, като между близки приятели.

— Нима имам някакъв избор? — сви рамене Зовастина. — Добре.