Стив Бери - Венецианското предателство

— Доста се позабави — каза той.

Виктор спря и се обърна. Върху лицето му нямаше и следа от изненада.

— Нали трябваше да помагам на Касиопея? — подхвърли той.

— Аз пък ще помагам на теб — обяви Малоун.

— Ти и твоите приятели ме насадихте в Копенхаген — каза босненецът. — Не ми е приятно да си играят с мен. Върни се там, откъдето идваш, Малоун. Ще се оправя и без теб.

Малоун измъкна пистолета си. Едно от предимствата на полетите с военен самолет беше отсъствието на митнически контрол.

— Имам заповед да ти помагам и възнамерявам да я изпълня, независимо дали ти харесва, или не! — отсече той.

— Какво, ще ме застреляш ли? — криво се усмихна Виктор. — Касиопея Вит вече уби партньора ми във Венеция и се опита да ликвидира и мен.

— Не е знаела, че си доброто момче.

— Казваш го, сякаш е някакъв проблем.

— Още не съм решил дали ти представляваш проблем.

— Проблем е жената — въздъхна Виктор. — Съмнявам се, че ще позволи на някого да й помага.

— Вероятно си прав, но тя ще получи помощ. — Малоун замълча за момент, после реши, че не е зле да опита и помирение. — Казаха ми, че си добър агент. Нека й помогнем заедно.

— Смятах да го направя, но без асистент.

— Добре. — Малоун и прибра пистолета. — Искам да ме вкараш в двореца.

— Само толкова? — изненадано го погледна Виктор.

— Това не би трябвало да е проблем за шефа на Свещения отряд. Едва ли някой ще ти задава въпроси.

— Ама вие наистина сте ненормални — поклати глава Виктор. — Май всички сте обладани от непреодолимото желание да умрете. Достатъчно е нейното присъствие тук, а сега се появяваш и ти. Не мога да нося отговорност за всичко. Между другото, глупаво е, че изобщо разговаряме. Зовастина знае как изглеждаш.

Малоун вече беше проверил. Около тях нямаше камери. Те бяха монтирани вътре в терминала. Наоколо беше пусто и това беше причината да започне разговора.

— Просто ме вкарай в двореца — настоя той. — С подходящо упътване от твоя страна аз ще свърша черната работа. Така ще останеш в сянка. Единственото ти задължение ще бъде да ми пазиш гърба. Вашингтон иска анонимността ти да бъде запазена на всяка цена. Затова съм тук.

Виктор смаяно поклати глава, въздъхна и попита:

— Кой измисли този гениален план?

— Аз — ухили се Малоун.

Винченти изведе Линдзи от района на къщата и пое по стръмна камениста пътека. Давайки си сметка, че ще я използва често, той беше заповядал да я подравнят, да изсекат стъпала в трудните за преодоляване скали и да прокарат електрическо осветление. Както пътеката, така и цялата планина наоколо беше част от огромното му имение. При всяка поява тук той си спомняше за стария лечител, който се катереше по скалите с пъргавината на котка, без да обръща внимание на босите си крака. А той го бе следвал със затаен дъх — като дете, чиито родители са решили да му покажат скритите на тавана съкровища. И не беше останал разочарован.

Озоваха се в нещо като естествена катедрала, заобиколени от сиви скали, прорязани от лъскави кристали. Краката го боляха от стръмното изкачване, дишаше учестено. Преодоля поредната скала с видимо усилие, по челото му избиха ситни капчици пот. Слаб, жилав и пъргав, Линдзи с лекота се катереше нагоре. Най-после стигнаха последния скален ръб и Винченти въздъхна с облекчение.

— На запад е Федерацията, а на изток — Китай — обяви той. — Намираме се точно на границата между тях.

Линдзи попиваше с очи величествената панорама. Следобедното слънце огряваше далечните върхове, стръмни и непристъпни. В долината под краката им безшумно препускаше табун диви коне.

На Винченти му бе приятно да сподели прекрасната гледка. Разговорът с Карин Уолд бе пробудил мечтата му за признание. Беше открил нещо забележително и беше съумял да придобие изключителни права над него, което съвсем не беше малко в регион със значително съветско влияние в близкото минало. Нещата се бяха променили благодарение на Федерацията и влиянието на Венецианската лига върху нейното управление, а той беше успял да канализира това влияние за своя лична изгода.

— Натам — каза той и посочи тясна пукнатина в скалите.

Преди три десетилетия проходът беше леснодостъпен за него, но тогава тежеше с шейсет килограма по-малко. Днес обаче той представляваше доста сериозно изпитание. Тясната цепнатина преминаваше в малка пещера, над която висеше неравен купол, назъбен от остри каменни късове. Слаба светлина проникваше през входа. Винченти се приближи до електрическото табло, монтирано на стената. Миг по-късно се включиха мощните прожектори на тавана. Каменният под беше прорязан от две естествени езерца с диаметър около три метра всяко. Едното имаше ръждивокафяв цвят, а другото беше светлозелено, с цвета на морска пяна. И двете бяха осветени от специални подводни лампи.