Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Бяха подредили полеви бюфет. Тя си взе пластмасова чашка с кафе и отпи с благодарност. Беше противно, но не чак колкото въздуха в ямата, който все още усещаше дълбоко в гърлото си. Наблизо имаше ниска каменна ограда и Сам седна върху нея, докато прехвърляше наум видяното.

Том Адамс се приближи и се присъедини към нея.

— Разбрах, че все още не можеш да кажеш много.

— Правилно си разбрал. Да се надяваме, че оперативните работници ще открият нещо по-съществено. Ако не стане така, ще трябва да се оставим на обстоятелствата и на евентуални догадки. Нали точно така разрешавате половината си случаи?

Той пропусна забележката й покрай ушите си.

— Ако са жертви на същия убиец, нещата доста ще се раздуят.

— Смятах, че вече е станало.

— Това ще е добре за новия отряд на Рочестър, особено ако постигне резултати. Има един-двама политици, които не са съгласни с тази идея и се опитват да сложат прът в колелата му. Това би ги убедило в достойнствата на замисъла.

Сам мрачно се усмихна:

— Страхотен начин да убедиш някого, нали?

Адамс сви рамене.

— Том, искам да те помоля за една малка услуга.

Той я погледна подозрително.

— Пробите, които вземат от мястото на убийството. Искам да ги изпратят в Кеймбридж. Нека Марша ги погледне. Тя вече е запозната със случая и е много по-вероятно да забележи нещо необичайно, ако има такова.

— Бихме могли да доведем Марша тук, да я включим в екипа за известно време.

— Каквото и да е, но искам да погледне пробите.

Адамс кимна:

— Ще видя какво мога да направя.

Хейс се появи внезапно от гората и неистово започна да маха към Сам. Тя скочи от оградата и хукна към него, следвана от Адамс. Хейс вече бе на половината път до трапа, когато тя го настигна.

— Какво има?

— Мисля, че е онова, което търсехте по-рано. Нали помните — „само при необходимост“.

Ямата беше пълна с черните чували за трупове и големи найлонови мушами, които щяха да използват, за да пренесат останките на мъртвото момиче. Те си проправиха път през тях и Хейс бързо ги поведе по тунела. Когато стигнаха до камерата, той се приближи до масата и застана до нея, за да ги изчака. Сам и Том побързаха да се присъединят към него.

Той тържествуващо обяви:

— Сигурно търсехте това?

Те погледнаха към повърхността на масата, която вече бе избърсана и чиста. В дървото бяха издълбани думите:

ГОРИ В АДА, РАЗВРАТ, ГОРИ В АДА.

Сам разпозна веднага думите. Тях изричаше Джон Савидж в „Смел нов свят“, когато си припомняше какво бе казал Терсит, докато заедно с Троил и Одисей наблюдавал сцената на съблазняването между Диомед и Кресида. Това беше моментът, в който Савидж окончателно стигаше до заключението, че Линина — ако не и всички жени — е развратница. Сам огледа жалките останки, пръснати из стаята. Други редове от книгата внезапно й се сториха съвсем подходящи: „Болката бе хипнотичен ужас“.

След като камерата беше разчистена, Сам отиде в местната морга заедно с другите от екипа. Останките от телата бяха събрани в големи найлонови чували. Хейс беше убеден, че са намерили всичко, което можеше да бъде открито, макар търсенето на парченца кости все още да продължаваше.

Сам тъкмо се бе преоблякла в екипа за аутопсия, когато на вратата се почука.

— Влез.

В рамката изникна младо усмихнато лице.

— Добър ден. Доктор Райън?

— Същата.

Усмивката се разшири.

— Робърт Янг.

Името й звучеше познато, но просто не можеше да си спомни откъде точно.

— Аз съм антропологът.

— О, извинете. Нямах представа, че са повикали специалист. Боя се, че аз не съм местният патолог, така че някои съобщения стигат със закъснение до мен.

— И аз така чух. Вашият господин Рочестър доста е поразбудил духовете.

Сам се усмихна:

— Много го бива в това.

Докато говореше, внезапно си спомни. Разбира се, Робърт Янг. Името му бе станало известно след анализа му по останките на Романов, които бяха открити в Източна Русия. До голяма степен благодарение на него царското семейство бе идентифицирано и бе установена причината за смъртта на членовете на фамилията. Без неговата работа онова, което по-късно свършиха Гил и Иванов в Алдермастън, не би било възможно.

Той беше висок, върлинест мъж и изглеждаше някак размъкнат поради пълната незаинтересованост от външния си вид. Сам се досети, че работата му го поглъща почти напълно и не му остава време да се замисля за такива подробности като облеклото. С нетърпение очакваше съвместната работа с него.