Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Помолиха ме да подредя онова, с което разполагаме, в някакво подобие на ред. Надявам се, нямате нищо против намесата ми.

— Ако вие сте съгласен да се мотая около вас и да наблюдавам работата на един експерт.

Янг се засмя, явно поласкан:

— Признавам, че за мен ще бъде чест. Ами да започваме!

Сам кимна и заедно се отправиха към моргата.

Макар да беше по-голяма от тази в болницата „Парк“, тукашната морга не беше толкова модерна и изглеждаше като паметник от трийсетте години. Пет от масите с бяло порцеланово покритие бяха осветени с лампи отгоре и върху всяка имаше по една голяма найлонова торба с останките, намерени в камерата, както и скици, показващи точно къде е била открита всяка кост. По-късно щяха да пристигнат и снимките, но засега Янг се задоволи със скиците.

Той се провикна към Хейс и го попита какво има във всяка торба.

— Номер едно и две съдържат останките от масата, както и тези, открити близо до нея. В четири и пет са вторият череп и парчетата, намерени в близост до него. В номер три са прибрани всички парченца, които не успяхме да идентифицираме веднага. Възможно е да са от трето тяло, но може и да са фрагменти от другите две. — Той сви рамене. — Кой знае?

— Надписани ли са костите? — попита Янг.

Хейс потвърди, че всички имат етикети и номера, а мястото, от което са били взети, е отбелязано върху скиците.

— Ами тогава да започваме.

Янг отвори първата торба. Полицейският фотограф пристъпи напред и засне изваждането от пликовете и поставянето върху масата на всяка кост. Сам наблюдаваше и чакаше, докато торбите бавно се изпразваха.

Галерията беше доста пълна. Тя видя там не само Рочестър и Адамс, но и двама униформени полицаи, които не познаваше — очевидно с високи чинове, а също и двама държавни служители в тъмни костюми. Всички гледаха с напрегнато внимание. Там, разбира се, беше и Алегзандър, който наблюдаваше не толкова това, което се случваше, колкото следеше всяко действие на Сам със съвсем явно критично изражение.

Янг извади черепите и ги сложи на съответните маси. После направиха рентгенови снимки, за да може структурата на устната кухина да бъде огледана с цел идентификация. След смъртта зъбната система на човек се запазва по-дълго от коя да е друга тъкан, а резултатите от зъболекарската намеса, като например изкуствените зъби, са силно устойчиви на химическо и физическо разлагане. Почти безкрайният брой различия в отделните аспекти на зъбната система означава, че всяка конфигурация е практически уникална подобно на пръстовите отпечатъци.

Съединяването на костите беше като подреждането на огромен триизмерен пъзел. Янг привърши с първото тяло доста бързо. То беше откритото върху масата в бункера и местоположението му до голяма степен го бе предпазило от гладните животни. С изключение на липсващия ляв крак, останките бяха като цяло непокътнати.

Вторият скелет им отне повече време. Освен черепа, само половината от него беше намерена. Левият крак беше почти цял, но десният крак, част от десния хълбок и по-голямата част от двете ръце липсваха. Единствената утеха беше, че останките поне приличаха на човешки. Не беше така с третото тяло. Това, което бе останало от него, заемаше едва една трета от масата. Беше просто купчина нечистотии и кафеникави кости, поставени приблизително на предполагаемите им места: нямаше череп, само част от единия крак, от едната ръка, фрагменти от гръдния кош, трийсетсантиметров участък от гръбначния стълб и няколко малки парченца кости, които дори Янг не успя да разпознае.

На друга маса пък имаше още кости, които той беше отделил. Сам взе една от тях и попита:

— А тези какви са?

— Животински кости — отговори Янг. — Според мен са от две лисици. Сигурно са умрели миналата зима. Най-вероятно те са разхвърляли костите.

Тя кимна и остави костта на мястото й.

— Ами май е това — оповести той. — Няма повече парчета.

Сам огледа масите и жалките останки върху тях. Жените сигурно бяха преживели множество страхотии, а сега и този тъжен край… Ужасени тръпки пробягаха по тялото й при тази мисъл.

Овладя се и се върна към действителността.

— Е, какво можете да ни кажете?

— Две бели жени и една тъмнокожа. Всички малко под или над двадесетгодишни. Ако имаме късмет, не би трябвало да ни е трудно да идентифицираме първите две.

— Вече разполагаме с някаква идентификация за тази върху масата.

— Добре, добре. Но с третата, за съжаление, сигурно ще срещнете трудности. Както виждате, не е останало бог знае какво, за което да се хванем.