Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Сам се ядоса от начина, по който той говореше за Денч, сякаш тя изобщо нямаше никакво значение, сякаш това да си млад и безотговорен беше углавно престъпление.

— И вие просто я отписахте?

Кларксън се изненада.

— Не точно. Направихме всичко възможно при дадените обстоятелства.

— И какво бе то?

— Разпитахме съседите, приятелите, семейството й, изпратихме съобщения до други полицейски участъци.

— И все пак три години по-късно успявате да я откриете само за двадесет и четири часа, когато ви оказват натиск. Това не ви ли говори нещо?

Кларксън настръхна.

— Това разследване е финансирано от Министерството на вътрешните работи. Ние не разполагаме с достатъчно средства, за да тръгнем да търсим всяка буйна девойка, която решава да избяга от къщи заради светлините на някой забравен от бога град.

Сам знаеше, че той вероятно има право. Запита се колко ли още изчезнали хора не са открити поради недостиг на средства. Беше тягостна мисъл.

Не по-малко тягостен беше фактът, че когато стигнаха до защитния трап, първият човек, когото видя, беше Джон Алегзандър, който стоеше до рова и надничаше вътре.

Тя реши бързо да приключи с неприятната част и се приближи до него.

— Джон.

Той вдигна поглед към нея, после отново го сведе към рова.

— Сам. Станали сме много важни напоследък. Дори отказаха да ме пуснат вътре, преди да си дошла.

— Съжалявам. Откровено казано, няма нищо общо с мен. Решенията се вземат на много високо ниво.

— И аз така разбрах от Кларксън. Как се замеси във всичко това?

— Бях на неподходящото място в неподходящия момент.

Преди да успее да каже още нещо, нисък набит човек, понесъл бял предпазен костюм, се приближи до нея и се представи:

— Джон Хейс. Аз съм шефът на оперативната група по случая. Добре дошли. Това ще ви е нужно.

Сам му благодари и започна да облича гащеризона.

Хейс продължи:

— Бих искал да сляза долу с вас, ако нямате нищо против.

Тя се зарадва, че той прояви тактичността да я попита. Вероятно нямаше да има чак толкова търкания, колкото бе предполагала. Усмихна му се и кимна:

— Кой друг е слизал долу?

— Здравенякът с големите крака, който паднал вътре. Трябваше да сложим и прожектори. Долу е доста неприятно — нищо чудно, че ченгето превъртя. Освен него не съм пускал никого. Всъщност така ми наредиха. Има ли нещо специално, свързано с този случай?

Сам отново се усмихна, но не му отговори, а просто взе чантата си и я преметна през рамо.

— Не ми казвайте — предаде се той. — Само в случай на необходимост, а такава няма.

Хейс стисна здраво горната част на стълбата и я задържа неподвижно, докато Сам слезе долу. Беше уединено, неприятно място, вероятно идеално за техния убиец. Тунелът пред нея сега беше добре осветен и тя можеше да види чак до камерата в другия му край. Мястото й напомняше за египетските погребални камери с техните проходи и тайници. Беше чувала истории за места, които пазят духа на драматични и ужасяващи събития, придаващи им страховита атмосфера. Това определено беше едно от тях. Почувства огромно нежелание да тръгне надолу по тунела и да се изправи лице в лице с онова, което се намираше в края му, затова беше благодарна, че не трябва да го направи сама.

Веднага щом Хейс и Алегзандър се присъединиха към нея в трапа, тя започна да си проправя път през тунела, стъпвайки внимателно по хлъзгавия му бетонен под. Когато се приближи до камерата, изведнъж й се стори, че в далечината чува някакъв страховит писък. Стресна се и се обърна назад към останалите. Те с нищо не показаха да са чули каквото и да е. Вероятно бе плод на въображението й.

Независимо от това, когато стигна до камерата, тя с облекчение установи, че вътре няма никакви призраци. Беше голяма — висока към три и половина метра, с площ около девет квадратни метра. По стените все още висяха разкъсани карти на околността. Но онова, което я накара да се закове на място, беше един огромен символ на стената. Беше силно избелял, но тя веднага го позна: Ω

В средата на стаята имаше голяма маса, върху която лежеше скелетът на човешко същество. Черепът бе обърнат към Сам, леко наклонен на една страна, а челюстите бяха разтворени в широка, зловеща усмивка. Подът беше осеян с кости, вероятно след намесата на дивите животни. В основата на едната стена имаше купчинка прилежно сгънати дрехи, а в отсрещния ъгъл на стаята — още един череп. Сам не можеше да каже на колко хора са принадлежали тези кости, но в едно беше напълно сигурна: това бе една от неговите камери на смъртта.