Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Анди! — извика той. — Спусни долу един прожектор!

Клау кимна.

— Ей сега — каза и изчезна от погледа му.

Няколко минути по-късно той се върна и подаде на Смедърст огромен оранжев прожектор. Бил го включи и насочи широкия му лъч към тунела. Пътят изглеждаше чист. Той се наведе, влезе вътре и внимателно започна да се придвижва напред. Въздухът беше застоял и миришеше на мухъл. От тавана се процеждаше зеленикава тиня, а издължени влажни петна покриваха основите на бетонните стени. С течение на годините тинята и калта се бяха процеждали вътре и бяха образували хлъзгав пласт на пода. На няколко пъти той се подхлъзна и едва не падна.

Лъчът на прожектора играеше по стените на тунела, сякаш имаше свой собствен живот. Бил погледна към ръката си — трепереше. Целият изстина и краката му отмаляха. Беше много уплашен. За първи път, откакто беше на служба в полицията, изпитваше истински ужас, но нямаше никаква представа от какво.

Инстинктът му подсказваше да излезе, да се върне на безопасност горе, на светлото. Но в края на тунела, на около петдесетина метра, видя входа на нещо като камера и знаеше, че е длъжен да я провери. Със страхотно усилие на волята започна да се придвижва натам.

Смедърст освети вътрешността на камерата, без да смее да помръдне от входа. Спря лъча на голяма маса в средата на стаята. Задържа го няколко секунди, защото не можеше да повярва на очите си. Нервите му не издържаха и той хукна презглава назад по тунела, като отново потопи ужаса в мрак.

Том и Саманта слязоха по каменните стъпала към паркинга, но вместо да я заведе в командната зала, той я хвана за ръка и я поведе към срещуположната страна на сградата, откъдето можеха да виждат добре оформените градини и парка.

— Как се справя семейството? — попита я със съчувствие.

— Добре, благодаря.

Настана мълчание, след което той отново се обади:

— Доколкото разбирам, съм ти длъжник.

— Не съвсем.

— Ако не беше ти, щях да съм в тила и да се боря срещу пресата в южния участък.

— Ти си най-подходящият човек за тази работа. Участваш в разследването от самото начало. Знаеш какво се случва и съм убедена, че ще помогнеш на отряда да разреши случая успешно. Аз само го насочих в правилната посока, това е всичко.

— Но защо го направи? След всичко, което се случи, аз смятах, че… ами… нали разбираш…

— Че ще те намразя завинаги и ще се опитам да ти отмъстя при първа възможност, така ли?

— Нещо такова. Би трябвало да те познавам по-добре, нали?

— Да, би трябвало. Ако ме познаваше, може би все още щяхме да сме заедно.

Том хвана ръцете й.

— Това е възможно.

Тя се дръпна настрани.

— Не, не е. Онова, което ми каза в градината, може и да не ми хареса, но независимо от това е вярно.

Той я пусна: разбра, че случаят е безнадежден. Чудеше се дали не е уредила прехвърлянето му на тази работа само за да го откъсне от Лиз, с надеждата по този начин да ги раздели. „Една наранена жена“, помисли си той. Но Сам беше различна от всички жени, които познаваше, и той смяташе, че тя не е способна на такива дребни интриги.

Том промени темата, докато продължаваха да се разхождат:

— Смяташ ли, че Рочестър е прав?

— За обхвата на серийните убийства ли? Да.

— Но той разполага само с косвени улики.

— Аз не бих нарекла убийствата на Уест и на Стречъм косвени улики, а ти?

— Говоря за връзката между тях. Америка, Великобритания, Европа. Звучи ми невероятно.

— Унтервегер направи точно това.

— Той беше изключение.

— Всички серийни убийци са изключение.

Том се замисли за момент.

— Има достатъчно косвени доказателства да потопим нечия лодка, а с течение на времето според мен ще се появят и преките улики.

— Например?

— Кодовете на Чарлтън, влакна. Не забравяй рибената люспа и прашеца, който откри върху тялото на Уест. Докладите на ФБР също може да помогнат.

— Възможно е и твоите момчета в сини униформи да открият нещо.

— Горските ли? Никога не се знае — и друг път са имали късмет, но не разчитай прекалено на това.

До тях достигна гласът на главен инспектор Ламбърт, който настойчиво ги повика:

— Доктор Райън, инспектор Адамс, имат нужда от вас. Веднага! Открили са нещо.

Пътуването през Уилтшър и Кент подейства освежаващо на Сам. За да стигне до мястото на престъплението, обикновено й се налагаше да прекоси някакъв негостоприемен пейзаж до дадено място, което не съществуваше на картата. Този път обаче навсякъде имаше полицейски автомобили и мотоциклети с включени сирени, а тя, доктор Саманта Райън, седеше до командир Рочестър на задната седалка на една от колите без отличителни знаци като член на кралското семейство или поне като висш правителствен служител. Разликата беше в това, че хората обикновено посрещаха кралските особи с удоволствие, а тя изобщо не беше сигурна как ще приемат самата нея на мястото на престъплението.