Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Отрядът със специално предназначение беше на крак още от зори. Бил Смедърст, партньорът му Анди Клау и останалите от частта смятаха това за чиста загуба на време и пилеене на парите на данъкоплатците. Мразеха задачите, изникнали в последния момент, които създаваха хаос в социалния им живот и поставяха браковете и връзките им под допълнително напрежение.

Сюзън Денч бе изчезнала преди повече от три години. Смедърст си спомняше, че беше провел издирването й, когато се бе изгубила. Доста бяха омаловажили случая. Бе изчезвала два или три пъти преди това и се бе появявала отново три-четири дни по-късно, след като бе прекарала времето си с някой непознат мъж. Така че в случая с Денч просто трябваше да се спази процедурата. В края на краищата тя бе просто поредната брънка от тъжна статистика в един свят, пълен с тъжни статистики.

Фактът, че този път не се бе върнала у дома, не будеше особена тревога: рано или късно щеше да се случи. Няколко души твърдяха, че са я забелязали в Лондон, затова полицаите бяха уверени, че тя, като северна пеперуда, е била привлечена от ярките южни светлини на Сохо. Единствените, които все още бяха убедени, че й се е случило нещо ужасно, бяха родителите й, но какво знаеха те? Бяха вдигнали известна врява и събудиха интереса на местните медии, но шумотевицата заглъхна заедно с приключването на разследването.

Смедърст нямаше никаква представа защо я издирваха след толкова време, освен ако шефовете му знаеха нещо, което на него не му беше известно. Шефовете рядко им съобщаваха интересните подробности. Правеха го само когато се наложеше, а в повечето случаи преценяваха, че не се налага. Той обаче предполагаше, че става въпрос за нещо важно, защото бяха извикали всички налични екипи, прекратиха почивките и отпуските на мнозина, за да се включат в търсенето, а това щеше да им струва страшно много пари за извънредна работа.

Предвид размаха и вида на издирването беше учудващо, че медиите отсъстват и не са въвлечени никакви цивилни лица. Обикновено полицията с благодарност приемаше всякаква помощ и в повечето подобни случаи се явяваха предостатъчно доброволци. Но този път на крак бяха вдигнати само полицаите.

Започнаха от различни изходни пунктове по протежение на оградата на американската военновъздушна база, образувайки огромна синя окръжност, след това се разгънаха и спираха да претърсват всяко възможно място. Бяха извикани дори полицейски водолази, които претърсваха местните езера и вирове, което изглеждаше като загуба на време след толкова дълъг период: щяха да са късметлии, ако откриеха дори зъбите й. Поне си даваха вид, че приемат нещата на сериозно. От време на време се чуваше свирка и редицата спираше на място, когато нещо биваше открито и разгледано, преди да го опаковат и отнесат за анализ. След това отново тръгваха.

Групата на Смедърст най-сетне стигна до Алегзандърс Плейс — неравна гориста местност, простираща се на около хиляда акра. Беше трудно да се върви през гъстите, избуяли храсталаци. Бил зарови тоягата си в туфа бодливи храсти, бурени и трева и поразбута наоколо с надеждата да се натъкне на нещо интересно. Така и стана. Той веднага разпозна звука: гофрирана ламарина — беше пренесъл доста от нея навремето.

Провикна се към Клау:

— Насам!

Партньорът му заряза онова, което правеше, и се приближи. Смедърст още веднъж удари по предмета, за да му покаже.

Анди не беше особено впечатлен.

— Някаква ламарина. Браво, полицай Смедърст! Вероятно ще ти дадат медал за това. Хайде, върви и го вземи. Може да има някаква изповед, написана на гърба.

Бил не обърна внимание на сарказма му и си проправи път през бодлите на храсталака. Силно тупна с крак върху ламарината и усети как тя изпращява и поддава под краката му. Пред погледа на Клау партньорът му първо извика, после изпищя и след това изчезна в облак от прахоляк и листа.

Рочестър остави Золхайм и Дойл да преглеждат информацията, която беше получил от Интерпол, а той изведе Сам от контролната зала и я поведе към кабинета си. За нейно учудване там, седнал до голямата кръгла маса в средата на стаята, се намираше Том Адамс. До него седеше възрастен мъж, когото тя не познаваше. И двамата се изправиха при влизането й.

Джон каза:

— Сам, мисля, че двамата с Том Адамс се познавате. А това е професор Бойд Чарлтън от другото място.

Сам реши, че „другото място“ сигурно е Оксфорд, защото Рочестър не само беше бивш началник на полицията в Кеймбридж, но бе завършил и местния Тринити Колидж и се гордееше с това.