Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Сам кимна със задоволство.

— Хайде, трябва да ми обясниш доста неща — каза той, поведе я навън от сградата и обратно към кабинета си.

След като прегледаха сведенията, двамата се върнаха в контролната зала, където се състоя кратко съвещание. Часовете се нижеха, а дейността на екипа ставаше все по-трескава: провеждаха се телефонни разговори, изпращаха се и се получаваха факсове, детективите хвърчаха във всички посоки. Независимо от интереса си към онова, което се случваше пред очите й, Сам се чувстваше някак изолирана — като студент, наблюдаващ аутопсия зад стъклена преграда. Ако в цялото разследване имаше място за нея, явно все още не бе настъпил моментът.

Беше много късно, когато Рочестър обяви края на работния ден. Опита се да я предума да пренощува в колежа, но тъй като не си носеше други дрехи и тоалетните принадлежности, Сам предпочете дългото пътуване до дома.

Пристигна доста след полунощ. Беше умствено и физически изтощена и имаше сили само да се замъкне горе по стълбите, да се съблече, да изключи телефона и да се строполи в леглото. Заспа на секундата.

Силен шум я изтръгна от съня. Седна в леглото с разтуптяно сърце. Какво беше това? Някой чукаше по прозореца ли? Или беше сънувала? И тогава го чу отново. Някой блъскаше по входната врата.

Запали нощната лампа и погледна часовника си — четири и петнадесет сутринта. Беше много необичайно някой да я търси по това време, без да се обади предварително, и тя се притесни. Облече халата си, изтича надолу по стълбите, включи външната лампа, след това се върна в спалнята си и погледна през прозореца.

Първо видя автомобила — „Джип Чероки“, след това чу познатия провлачен южняшки говор:

— Доктор Райън! Доктор Райън!

Веднага щом разпозна гласа, Дойл и Золхайм изникнаха пред погледа й. Сам изтощено попита:

— Какво искате, по дяволите? Имате ли представа колко е часът? Защо не се обадихте предварително?

— Съжалявам, но телефонът ви непрекъснато даваше заето — обясни Дойл.

Сам си спомни, че го бе изключила.

— И какво е толкова спешно, та идвате тук в четири часа сутринта и вдигате хората от сън?

— Командир Рочестър иска незабавно да се явим в „Кромуел Парк“. Открили са нещо.

Пътуването до Хемпшър я изправи на нокти, защото Дойл шофираше като луд. На моменти Сам се чудеше дали не е забравил, че се намира в Англия и не се е върнал към дясното движение. За щастие, освен някоя кола за разнасяне на мляко и група работници от нощните смени, по пътя нямаше почти нищо, което да ги застраши.

Докато пристигнат в „Кромуел Парк“, вече се бе развиделило напълно. Свежестта на ранното утро, която се носеше от дърветата в парка, повдигна духа й и прогони летаргията, обхванала я по време на пътуването. Усети глад и осъзна, че не е слагала и хапка в устата си през последните двадесет и четири часа. Не знаеше каква е храната в колежа, но се надяваше поне да им предложат закуска.

Неспокойният пазач, който изглеждаше изморен и настръхнал от студ, ги пропусна бързо през портала. Сам упъти Дойл как да стигне до чакъления паркинг пред сградата. Тя слезе от колата и се протегна, докато не усети напрежение в кръста си, стараейки се да прогони схващането от дългото пътуване.

Един униформен полицай слезе по парадните стълби и ги поздрави:

— Не сте си губили времето. — Ръкува се със Сам. — Главен инспектор Тери Ламбърт. Аз съм помощникът на господин Рочестър.

— Доктор Райън, Саманта Райън.

— Радвам се най-сетне да се запознаем. Мисля, че не успяхме да се срещнем при последното ви посещение тук. Предизвикали сте доста голямо оживление.

Сам направи жест към придружителите си:

— Това са агентите Катрин Золхайм и Едуард Дойл от Отдела за изследване на човешкото поведение на ФБР в Куонтико.

— Радвам се, че сте тук — поздрави ги Ламбърт. — Научих, че сте съгласни да ни помогнете в разследването.

Формулировката не допадна на Дойл.

— Тъкмо обратното, смятам, че вие се съгласихте да ми помогнете.

Тери не искаше да бъде въвлечен в спор и просто се усмихна. Ед изтълкува усмивката му като признак на слабост и остана доволен, че ще може лесно да „се справи“ с британската полиция.

— Последвайте ме, моля — каза Ламбърт, — господин Рочестър ви очаква.

Вместо да се насочат към стълбите, които водеха към кабинета на командира, както очакваше Сам, той заобиколи зданието и ги поведе към модерните сгради на брега на езерото, където беше контролната зала.