Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Той продължи:

— Бойд преподава древни цивилизации и по-специално се интересува от древни писания и кодове.

Всички седнаха около кръглата маса.

— И какво общо има това със случая? — попита тя.

— Надписите, открити на местопрестъпленията — обясни й Джон. — Изпратих няколко копия от тях на Бойд и той смята, че е открил отговорите.

Професор Чарлтън беше по-предпазлив:

— Е, все още не съм ги открил, но според мен има голяма вероятност да съм се добрал до нещо.

Сам недоумяваше какво общо имат със случая древните писания.

— Какво сте установили досега?

Чарлтън попита Рочестър:

— Успяхте ли да се снабдите с още някои от надписите?

Командирът вдигна от бюрото си папка с факсове, която подаде на възрастния мъж. Професорът си сложи чифт очила с полукръгли рамки и зарови нос в листовете. Внимателно ги разгледа, докато останалите търпеливо чакаха. Сам на няколко пъти срещна погледа на Том. Имаше много неща, които искаше да каже, и още повече, за които искаше да попита, но сега не беше нито мястото, нито времето — щеше да се наложи да почака.

Чарлтън най-сетне остави документите на масата.

— Ами няма нищо очевидно. Нужно е време, за да се извлече нещо.

Рочестър каза:

— Добре, ще оставим това на вас, професоре. Колко време ви е нужно, за да ни кажете нещо по-конкретно?

— Не би трябвало да отнеме много. Ако има система, аз ще я открия.

Джон натисна малкото месингово копче отстрани на бюрото си.

— Поръчал съм ви такси. Вече трябва да е тук.

Ръкува се с професора и го изпрати до вратата.

— Желая ви успех и не забравяйте да ме държите в течение.

Той се върна до масата и каза:

— Сам, искам да останеш на разположение на екипа, докато изясним случая.

Тя усети, че нещата са извън нейния контрол, но не беше съвсем сигурна, че чувството й допадна.

— Не съм уверена, че идеята е добра, нито пък че университетът и болницата ще я подкрепят.

Рочестър без никакви проблеми преодоля възраженията й:

— Вече съм го уредил и на двете места. Тревър Стюърт предложи да поеме и твоята работа.

„Сега вече Тревър е решил да бъде полезен!“, помисли си Сам.

— А Джийн ме увери, че може да се погрижи за всичко, с което той не е в състояние да се справи. Страхотна дама е твоята секретарка. Болницата и университетът също са съгласни. Е, какво ще кажеш?

Тя капитулира:

— Само ако няма да се наложи да спя в една стая с Чарлтън.

Джон се усмихна:

— Много искаш, но ще се споразумеем.

Той се обърна към Адамс:

— Том, сигурен съм, че двамата със Сам имате за какво да си поговорите. Мога ли да разчитам на теб да я доведеш в контролната зала, докато аз уредя да й приготвят стая и кабинет?

Детективът кимна.

— Между другото, Сам, не знам дали вече ти казах, но тук имаме собствена лаборатория и морга. Можеш да ги разгледаш, ако искаш.

Рочестър рязко се изправи, което при него беше знак, че срещата е приключила и е време посетителите да си вървят. Адамс и Сам се запътиха към вратата. Тъкмо когато стигнаха до нея, Джон й подвикна:

— Между другото твоят приятел Хамънд си е отишъл.

— Отишъл ли си е? Къде?

— Призовали са го обратно в Щатите тази сутрин. Пътувал е с транспортен самолет на военновъздушните сили, можеш ли да си представиш. Явно е нямал търпение да се прибере.

— Знаем ли къде се намира в момента?

— Смешно е, че никой няма представа. Държавният департамент, Пентагонът, Вашингтон — всички мълчат.

— Ами Къли?

— А, той си е още тук. Трябва да проверя това-онова, но съм почти сигурен, че Къли не е нашият човек. Убийците не са толкова запалени да правят кариера.

— Смятате ли, че Хамънд е…

— Нашият убиец ли? — Рочестър сви рамене. — Не знам. Играят някаква игра. Просто искам да знам каква е. Нагазили сме в по-дълбоки води, отколкото смятахме.

Тя се обърна към вратата, а Джон я предупреди:

— Не се отпускай много, Сам. Имам чувството, че скоро ще бъдеш заета.

Когато се свести, Бил Смедърст установи, че лежи по гръб на дъното на дълбока около три метра яма. Над себе си виждаше върховете на дърветата, а над тях — синьото небе и облаците, които се движеха бързо по него.

Пред погледа му изникна лицето на Анди Клау.

— Бил! Бил, добре ли си?

Смедърст опипа краката и ръцете си. Всичко си беше на мястото и наред. Падането не му бе причинило болка, а само го бе изненадало и замаяло.

— Добре съм, Анди. Само достойнството ми е пострадало.

Той се изправи и се огледа наоколо. Ямата беше четвъртита, с отвесни стени и очевидно беше изкопана от човек. В едната стена имаше нещо, приличащо на отвор към тунел, висок около метър и половина и направен от бетон, а тунелът, изглежда, се спускаше още по-дълбоко под земята. От едната страна на входа имаше нещо като ключ, който той реши, че е за осветлението. Изправи се, изтупа дрехите си, след това се приближи и няколко пъти го щракна. Нищо не последва. Ако беше ключ за осветлението, със сигурност беше развален.