Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Независимо от протестите си, Дойл и Золхайм останаха в базата. Нито една полиция не обича странични хора да се месят в собствените й разследвания. За местните власти щеше да е достатъчно трудно да преглътнат дори новия отряд — независимо колко специализиран е той — който идва отдругаде и поема разследването. Представители на чужда полиция, особено пък на ФБР, биха могли да предизвикат не само търкания, ами направо открит сблъсък. Рочестър знаеше, че това е безценна възможност да убеди Министерството на вътрешните работи в необходимостта от отряда си, и нямаше да позволи на двама федерални агенти да я провалят.

Не само реакцията на полицията тревожеше Сам. Районният съдебен патолог — доктор Джон Алегзандър, едва ли щеше да приветства намесата й в неговата територия. Бяха работили заедно в Лондон преди години и Сам знаеше, че той е добър човек и първокласен патолог. За съжаление беше надут и си падаше индивидуалист, който не понасяше изобщо, камо ли пък охотно, глупаците или хората, които се бъркат в делата му. Горещо се надяваше да не й се налага да си има работа с него, да са повикали някой друг от патолозите на окръга, но имаше лошото предчувствие, че ще се срещне тъкмо с Джон.

Сребристият изтребител в небето й подсказа, че вече са близо до целта. Няколко минути по-късно стигнаха до полицейския кордон, който беше обсаден от медиите с цялата им апаратура и неизбежното жужене на клюки. Журналистите знаеха много добре, че се случва нещо необикновено и нищо не бе в състояние да ги спре да научат какво е то. Самото им присъствие тук показваше, че вътрешните им информатори са си свършили работата. Автомобилната колона предизвика незабавна реакция у тях: всяка камера, всеки прожектор и микрофон бяха включени и насочени към колите.

Сам се слиса от всичко това и Рочестър искрено се развесели, когато я видя да прикрива лицето си като някоя холивудска звезда, хваната на местопрестъплението с любовника си.

Колите преминаха бавно покрай глутницата новинарски хрътки, пресякоха полицейския кордон и се насочиха към мястото на убийството. Най-сетне спряха и Рочестър и Сам излязоха навън в топлия следобеден въздух. Джон бе незабавно поздравен от униформен полицейски групов началник и двамата подхванаха сериозен разговор. Сам огледа заобикалящите ги гори и полета. Бяха учудващо девствени за един от най-гъстонаселените райони в страната. Запита се дали съществуването на базата бе спомогнало за запазването им и дали ще продължи да е така и след закриването й.

Около мястото на престъплението не кипеше толкова бурна полицейска активност, колкото можеше да се очаква. Сякаш всички очакваха нещо да се случи. Сам внезапно осъзна, че това действително беше така и че онзи, когото очакваха, беше самата тя.

Рочестър я повика:

— Доктор Райън, насам, моля.

Когато се приближи към него, той каза:

— Позволи ми да ти представя групов началник Кларксън. Той ще бъде нашата връзка с местната полиция.

Докато се ръкуваха, по лицето на Кларксън не пробяга и сянка от усмивка. Изражението му остана сериозно, дори сурово, а и гласът му не звучеше по-различно, когато се обърна към Рочестър с думите:

— Ако ме последвате, сър, ще ви отведа на мястото.

Когато потеглиха, Сам го попита:

— Има ли нещо, което можете да ми кажете, преди да огледам тялото?

— Телата.

— Не е ли само едно?

— Поне две, а може би и повече. Намират се в едно от защитните укрития. Има десетки подобни скривалища, пръснати из горите в околността. Построени са като първа защитна позиция в случай на нападение от страна на руснаците по време на студената война. Повечето от тях в момента се използват като убежища от децата и от влюбени двойки. Полицаят, който ги е открил, е в доста особено състояние. Изглежда, се страхува от тъмното.

Сам си спомни как и тя бе изгубила самообладание пред трупа на Мери Уест и почувства прилив на състрадание към непознатия полицай.

— Претърсени ли са останалите скривалища?

— В момента го правим. Проблемът е, че след толкова дълго време в базата не са сигурни къде точно се намират. Местоположението им се пазеше в тайна допреди няколко години, а тогава вече изгубиха значението си и никой не ги е прегледал както трябва.

— Е, явно някой много добре знае къде се намират.

Кларксън не изглеждаше особено доволен от разпита на Сам и не сваляше поглед от Рочестър в търсене на подкрепа. Но не получи такава.

— Смятаме, че тялото е на Сюзън Денч — двадесет и две годишно местно момиче. Напуснала е дома си преди няколко години. Очевидно е извадила лош късмет, имаше лоша репутация, няколко пъти е съдена за кражба. И преди бе изчезвала, обикновено се омиташе с някой местен боклук.