Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Сам спря за малко на портала на „Кромуел Парк“, докато пазачът проверяваше пропуска й и установяваше с кого е дошла да се срещне. „Кромуел Парк“ беше колежът, където се обучаваха полицаите, изявили желание да заемат по-високопоставено място в системата. Но той по нищо не приличаше на останалите полицейски колежи, които Сам бе посещавала. Тук нямаше варосани стени и чисти парадни плацове. Красивата сграда от осемнадесети век бе заобиколена от девствен парк. До нея се стигаше по дълга алея, която минаваше по стар мост над потока, а след това плавно се издигаше към главната постройка.

Пазачът приключи с проверката, върна й пропуска и вдигна бариерата. Сам паркира в покрития с чакъл преден двор на сградата, прилежно заключи колата си и се изкачи по каменните стълби към входа. Там се обади на рецепцията и й дадоха пропуск за посетител. Друг пазач я придружи по дълъг коридор, а после нагоре по извитото стълбище до кабинета на командира.

Сам познаваше Джон Рочестър от времето, когато беше началник на полицията в Норич. Беше роден лидер и офицер от кариерата, решен името му да се запомни, след като се оттегли от служба. Преди да се прехвърли в Норич, бе служил в Лондон и бе ръководил или работил в почти всички отдели, натрупвайки огромен опит преди преместването си. Освен това бе отличен с множество похвали и награди, някои от които за храброст.

Секретарката му — Каръл Уинг, я посрещна на вратата.

— Доктор Райън? — Двете жени се ръкуваха. — Господин Рочестър ви очаква. Заповядайте.

— Благодаря.

Каръл я преведе през стаята, където работеха тя и помощникът на Рочестър, и я въведе във вътрешния кабинет. Джон седеше зад бюрото си и говореше по телефона. Той се изправи и широко се усмихна. Махна на Сам да седне на един стол, даде знак на секретарката си да направи чай и тя излезе. Когато приключи разговора си, се приближи към посетителката с думите:

— Сам, радвам се да те видя отново.

Тя се изправи и двамата си размениха вежливи целувки.

— И аз се радвам да ви видя. Този кабинет е малко по-различен от офиса ви в Норич.

— Съвсем малко. Но е хубав.

Рочестър не си падаше много по празните приказки, освен това подозираше, че посещението на Сам не е просто приятелско.

— Е, какво мога да направя за теб? Още ли си пъхаш носа в чуждите работи?

Тя го познаваше не по-зле, отколкото той — нея, затова премина направо към въпроса:

— През последните няколко седмици в Кеймбридж бяха извършени две убийства…

— Предполагах, че става въпрос за това.

— И аз си помислих, че вашият нов отряд може да е от помощ.

— Навярно. Проблемът е, че трябва да бъдем поканени за участие в дадено разследване. Не може просто да цъфнем на вратата без покана.

— А ако аз ви поканя?

— Прекрасна идея, но трябва да бъде офицерът, който ръководи следствието.

— Доколкото съм наясно, там няма никакъв шанс.

— Знам, че невинаги си се разбирала добре с Фармър, но тя е добър полицай и ще постави разследването над всичко останало.

— Фармър напусна. Групов началник Райд зае поста й.

Рочестър беше изумен.

— Но до мен не е стигнало нищо!

— Повечето хора не знаеха, докато не се случи. Стана доста неочаквано.

Когато беше начело на полицията, тъкмо Рочестър беше човекът, който откри възможностите на Хариет Фармър и като детектив, и като бъдещ групов началник. Следеше кариерата й внимателно и подпомагаше изкачването й нагоре по стълбицата. И той, както мнозина други, се почувства засегнат, че тя не е сметнала за нужно да сподели плановете си и дори да потърси помощ, ако е съществувал някакъв проблем.

— Знае ли се защо?

— Рак.

— Господи, това е ужасно!

— Е, поне смятат, че са го открили достатъчно рано и болестта не застрашава живота й. Но лечението ще бъде много тежко.

— Ще й се обадя.

— На ваше място не бих го сторила. Смятам, че има нужда да остане насаме със себе си. Убедена съм, че ще се обади, когато се почувства готова.

Настана кратко мълчание, докато Рочестър осмисли думите й. След това той продължи:

— Е, така и така си тук, бихме могли да поговорим неофициално за случая. Какво можеш да ми кажеш?

— Това са всички важни сведения във връзка с разследването.

Тя извади от куфарчето си синята папка, която й бе дал Том, и му я подаде. Рискуваше много, но реши да го направи.

Джон бързо прелисти страниците.

— Не си се променила, Сам. Предполагам, че Адамс ти е дал папката.

Тя не можа да скрие смайването си от това, че той незабавно разпозна източника на информацията й.