Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Щом той излезе, Холмс прекоси стаята и след като измери всички с хищен поглед, си присвои бюрото му и авторитета, който вървеше заедно с него.

Сам изчака няколко дни, преди да посети сестра си. Обаждаше се всяка сутрин и вечер, за да провери как се справя тя, и окаяната й самота беше повече от очевидна. Огромната й къща с три спални беше пуста и твърде голяма за един човек. Тревожеше се при мисълта, че Уин размишлява там сам-самичка. Макар никога да не бяха били особено близки, тя все пак й беше сестра и Сам се чувстваше отговорна за нея. Реши, че вече е време да я навести.

Изпиха по чаша чай в кухнята и Уин, както винаги, се отдаде на спомени за Ирландия и за прекрасните години, които бяха прекарали там с родителите си. Сам мълчеше и я слушаше и виждаше колко по-бодра и спокойна е тя само заради възможността да поговори с някого. Изчака, докато сестра й се набъбри, след това каза:

— Искам да се преместиш при мен.

Уин се слиса.

— Искаш да кажеш, в къщата извън града? Мислех, че ти харесва да си сама.

— Така е, но има голяма разлика между това да си сам и да си самотен.

— Ами ако искаш да си доведеш някой приятел през нощта?

— Ще се наложи да спиш в бараката — сви рамене Сам.

Сестра й се засмя:

— Ако не ме лъжат спомените за начина, по който се любиш, и оттам ще те чувам.

Тя усети, че се изчервява. Уин никога не бе повдигала този въпрос пред нея и за пръв път през живота си тя просто не знаеше какво да каже.

— Ако се преместя при теб, ще трябва да си купиш запушалка за уста.

Сам зарови лице в ръцете си и се засмя:

— Какво искаш да кажеш, Уин? Всъщност, както вървят нещата напоследък, едва ли около мен ще се навъртат някакви мъже, но ако се случи, обещавам да бъда дискретна. Е, какво мислиш?

Идеята допадна на Уин. През последните няколко седмици бе осъзнала до каква степен нуждата на майка й от постоянно внимание я бе бранила от собствената й самота. Но беше твърдо решена да не се превръща в тежест за Сам.

— Искам да ти плащам наем — твърдо заяви тя.

— Не е необходимо.

— Напротив — настоя Уин. — Не искам милост от никого, включително и от теб.

— Виж, нали знаеш, че съм малко немарлива и не умея да се грижа за домакинството…

— На мен ли го казваш!

— Е, не ми го натяквай. Мислех, че би могла да се заемеш с това вместо мен, а не да ми плащаш наем.

— Да ти бъда чистачка, така ли? — ядоса се Уин.

— Не да ми бъдеш чистачка. Работя по цял ден и нямам възможност да върша повечето от нещата вкъщи. Мога да наема някого, но не знам дали ще имам доверие на непознат. — Замълча, за да постави акцента върху следващите си думи. — Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя и който може да ме изтърпи. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че вероятно се нуждая от теб повече, отколкото ти — от мен.

Гневът на Уин се стопи. Но имаше още едно сериозно възражение:

— Но ти живееш твърде далеч в онази пустош.

— Ще ти купя кола.

— Ами когато се върне Рики?

— И той може да дойде, ако иска, но според мен вече ще бъде готов да се оправя сам.

— Ами ако не се получи?

— Тогава ще ти помогна да си намериш по-малка къща или апартамент, но дотогава бихме могли да опитаме.

Уин обмисли предложението.

— Добре, съгласна съм. Кога мога да се нанеса?

Сам сърдечно прегърна сестра си.

— Когато пожелаеш. Сигурна съм, че ще си живеем страхотно.

— Ще видим. Хайде най-напред да се опитаме да поживеем заедно, без да се изтрепем.

Сам се усмихна, с надеждата нещата да потръгнат.

Когато Сам се прибра у дома, на телефонния секретар я очакваше съобщение от Том, който я канеше да пийнат по нещо в „Краун“ в Снърсбург. Тя се досети, че сигурно иска да й разкаже какво се е служило. Можеше поне да му предложи приятелското си рамо, върху което да поплаче. Помисли дали да не се нагласи, ако реши да отиде? Или да не си дава много труд? Видя новата му приятелка и нямаше никаква надежда да се съревновава с младостта й. И все пак, защо да не опита! Късата зелена рокля й стоеше добре — а под нея нямаше да носи почти нищо. Имаше време да измие косата си и поне веднъж да се гримира както трябва. Хукна по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж.

Намери Том, седнал на една от ъгловите маси в „Краун“. Изглеждаше неспокоен и непрекъснато оглеждаше помещението, като че ли търсеше някого. Дори бе паркирал колата си в другия край на селото и беше дошъл пеш. Тя взе две питиета от бара и се присъедини към него.

— Благодаря.