Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Неприятности ли надушваш?

— Никога не се знае.

Тя очакваше да й обясни, но вместо това той рязко смени темата:

— Изглеждаш страхотно, но и бездруго винаги е било така.

Тя вдигна чашата си към него:

— Не е зле за стара мома.

Той знаеше много добре какво има предвид тя, но не се хвана на въдицата й.

— Не е зле и за млада.

— Е, на какво дължа тази чест? От неспокойното ти поведение заключавам, че правиш нещо, което не е редно.

Том й се усмихна:

— Ти ми оказа лошо влияние.

— Е, какво има?

Той се наведе над масата и й подаде голяма синя папка.

— Това е цялата информация по случая с Мери Уест и Стречъм до този момент. Изхвърлил съм всичко ненужно.

Сам беше смаяна.

— Но защо ми я даваш?

Той отпи голяма глътка от питието си и каза:

— Напуснах участъка. Щях да ти кажа на погребението на майка ти, но моментът не ми се стори подходящ.

— Аз вече знаех.

— Как разбра?

— По разваления телефон.

Нищо не оставаше тайна в полицията.

— Нова метла — нова чистка. Гледат на мен като на човек на Фармър и ме изхвърлиха.

— Но това е нелепо! Ами познанията ти по случая?

— Показах всичко на новата инспекторка.

Сам поклати глава с отвращение. Тежката папка в ръката й напомни, че той все още не е отговорил на въпроса й.

— Виж, съжалявам за случилото се и не бих искала да изглежда като липса на съчувствие, но защо ми даваш тази информация?

Том се облегна назад, отново отпи голяма глътка от бирата си, като повъртя течността в устата си за момент и се наслади на вкуса й, преди да я глътне. Сам мразеше този негов навик.

— Помниш ли Джон Рочестър? — попита той.

— Предишният началник на полицията ли? Разбира се, че го помня. Беше свестен човек.

— Да, така е. В момента ръководи полицейския колеж „Кромуел Парк“. Може да ни бъде много полезен.

— На нас ли?

— На теб.

— Смятах, че в колежа просто обучават хора.

— Правят и някои други неща. Както и да е, той сформира нова група за разследване на серийни убийства.

Сам постави чашата си на масата и заслуша с изострено внимание.

— От известно време полицията смята, че стотици серийни престъпления — особено убийства — остават неразкрити всяка година. Знаеш, че ежегодно ни съобщават за изчезването на хиляди хора. Много от тях откриваме или поне имаме представа къде се намират и защо ги няма, но стотици други просто изчезват безследно. Нищичко. Като жените, които откриха на Кромуел Роуд. Нито една от тях не бе регистрирана като жертва на престъпление. Просто ги смятаха за изчезнали от дома, а в действителност бяха заровени до къщата на Фред Уест и на различни места в страната. Както и да е, целта на този отряд е да събере най-добрите умове на едно място — компютърни специалисти, съдебни лекари, адвокати, психолози, детективи — и да ги обучи като група, подготвена специално да открива серийни убийци.

— Значи има и разкрити престъпления, за които не е било съобщавано. Не знаех.

Том кимна:

— Нещо такова. Проектът се финансира от Министерството на вътрешните работи и отрядът ще бъде на разположение на всяка организация, която се нуждае от него.

— Звучи ми като началото на британско ФБР.

— Така е, но засега без много шум. Всичко това е твърде обвързано политически.

— Тогава защо не сте ги използвали за това разследване?

— Канехме се да го направим, преди Фармър да напусне. Споменах за това на Райд, но самонадеяното копеле не искаше и да чуе. Надява се да си присвои заслугата за всеки арест и да се приближи към поста началник на полицията.

— Значи искаш да отида в Хемпшър с тази папка и да видя дали Рочестър няма да се заинтересува, така ли?

Той отново кимна.

— А какво да правя, ако Джон реши да се обади на Райд, като ме види с цяла папка секретни документи, които нямам право да притежавам?

— Няма да го направи.

— Установих, че е лесно човек да дава уверения, когато сам не поема рискове.

— Той ненавижда Райд. Направи всичко възможно да го изгони от полицията, когато стоеше начело.

Сам вдигна вежди насреща му и Том раздразнено се обърна на другата страна. Но малко се поободри, когато тя взе папката и я мушна в куфарчето си.

— Значи ще го направиш?

— Ще си помисля. Ще прочета сведенията тази вечер и ако преценя, че си струва риска, може и да се обадя на Рочестър. Нищо не ти обещавам.

Том се усмихна широко:

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Казах „може би“. — Тя шумно стовари празната си чаша на масата. — Ама че противно място.