Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Том хвърли поглед към кабинета на Райд. Той седеше зад бюрото си и говореше по телефона, а инспектор Холмс се въртеше около него, изгаряща от нетърпение Адамс да си тръгне, за да заеме неговото място и да поеме нещата в свои ръце.

Чоки Уайт, който седеше срещу него през последната година и му беше приятел — доколкото е възможно сержант да бъде приятел с инспектор — вече си беше тръгнал. Уайт му позвъни, за да му каже, че в южния участък положението е ужасно, както винаги. На негово място бе назначен кисел на вид сержант от централното управление, който се казваше Уинтърботъм, не говореше, а ръмжеше, и очевидно не бе склонен да се държи приятелски с Том, особено когато шефът го наблюдава.

Адамс въздъхна мислено. Двамата с Уайт организираха общо прощално тържество в „Майпол“. Това беше най-приятната кръчма в Кеймбридж и предлагаше най-хубавото тъмно пиво — обикновено запоите на отдела започваха там. Всички се напиха и се разбъбриха на воля за минали случаи и за непопулярни висши началници. След като кръчмата затвори, отидоха в най-близкия ресторант и хапнаха къри. Много хора дойдоха. Райд, Холмс и, разбира се, Уинтърботъм не се появиха, но и никой не усети липсата им.

Фармър също не дойде и Том искрено съжаляваше за това. Все още не бе успял да поговори с нея. Тя явно искаше да се откъсне от всички и от всичко. Носеше се слух, че е болна от рак и — което беше още по-учудващо — че има приятел, с когото се кани да замине на пътешествие след края на лечението. Адамс винаги се бе ласкал от мисълта, че познава Фармър добре и че е по-близък с нея, отколкото всеки друг полицай, което предвид строгия й нрав си бе достойно за гордост. Но тя бе водила таен живот, за който нито той, нито — доколкото му бе известно — някой друг от полицията подозираше. Зачуди се доколко въобще познава хората.

Том прекара изминалата работна седмица с инспектор Холмс. Ако при първата им среща не я бе харесал, сега истински я ненавиждаше. Заедно бяха прегледали целия случай: показания и разпити, имена и хора. Каквото и да кажеше или да направеше той, тя винаги намираше пропуски и беше непоносимо досадна. Явно искаше да се издигне и нямаше никакви скрупули кого ще стъпче, за да го постигне. Беше сигурен, че ще успее с помощта на Райд. Ако наистина имаше връзка с него — макар това засега да бяха само слухове — според Адамс те напълно си подхождаха.

Освен това Холмс беше ненужно агресивна в подхода си и към колегите, и към заподозрените. Том знаеше по-добре от мнозина други пред какви трудности е изправена една жена на служба в полицията, вероятно по-големи дори от тези пред представител на малцинствата. Но и нямаше никакъв смисъл от нападателното й поведение. А и в случай че възникнат проблеми, сега повече от всякога имаше възможност да бъдат подавани оплаквания. Не, реши той, тя беше просто досадна простачка, която направо си търсеше белята. След Холмс южният участък щеше да му се стори истински рай.

Последното нещо, което направи, преди да освободи бюрото си, бе да се обади на Сам. Независимо от внезапния край на връзката им, тя беше от малцината хора, на които все още имаше доверие, и в момента изпитваше необходимост да я види. Не беше на работа, а на домашния й телефон, както винаги, се обади дяволската й машинка. Том й остави кратко съобщение за това къде е най-вероятно да го открие и някои от новите си телефонни номера.

Усети, че някой застана до него. Беше Лиз Фенуик.

— Съжалявам, Том — тихо каза тя, за да не чуе никой.

— Благодаря. Стават такива неща. Поне ти оставаш.

— Засега. Не виждам как бихме могли да се разберем с инспектор Холмс.

— Успя при Фармър.

— В сравнение с тази тя беше сладко котенце. Остава ли уговорката ни за почивните дни?

Адамс погледна към кабинета на Райд и видя, че Холмс ги наблюдава изпитателно.

— Внимавай — предупреди я. — Гледат ни.

— Добре. Може би и мен ще изпратят в южния участък. Казват, че там имали доста голям склад за изгубени вещи.

Той се усмихна:

— Дръж се прилично. Е, до петък вечер.

Лиз отвърна на усмивката му и се върна на бюрото си. Тя му напомни, че му остава поне едно хубаво нещо, което да очаква с нетърпение.

Том пъхна в кашона последните дреболии и се обърна към останалите от екипа:

— Ще се видим в южния участък, момчета.

Някои — старите приятели — махнаха с ръка и му пожелаха успех. Други — новите попълнения, хората на Райд — сякаш изобщо не го забелязаха и не вдигнаха глава, като че ли нищо особено не се случваше.