Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Уин избърса очите си и започна да чете картичките по венците и букетите, изпратени за майка им. Сам наблюдаваше черния дим, който се извиваше от комина на крематориума, и се постара да не мисли за това.

Зарадва се, когато гласът на Том Адамс я изтръгна от мислите й:

— Моите съболезнования, Сам.

Той я прегърна и силно я притисна до себе си. Независимо от случилото се помежду им, това изглеждаше напълно нормално и Сам се радваше, че той е тук. Но се зачуди как бе успял да се измъкне от работа, за да дойде.

В цяла Източна Англия гъмжеше от полиция, защото разследването се бе разширило и вече обхващаше целия район. Макар историята да беше отстъпила на заден план в националните вестници, местните продължаваха да я следят на първите си страници и Сам знаеше, че полицията се намира под огромен натиск да извърши навременен арест. И все пак, независимо от всичките си усилия, не се бяха приближили до решението на загадката повече, отколкото в нощта на убийството на Мери Уест. Том сигурно работеше денонощно по случая.

Той сякаш прочете мислите й и я пусна. Взе ръката й и каза:

— Трябва да вървя. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

— В залата на следствието?

Том сметна, че нито времето, нито мястото са подходящи, за да й съобщи, че са го свалили от случая, затова каза:

— Потърси ме у дома. Номерът е същият.

Сам кимна. Той я целуна по бузата и се отправи към колата си.

Когато Том се отдалечи, Уин се присъедини към нея.

— Според мен ти допусна голяма грешка с него.

Докато наблюдаваше как колата му се отдалечава, Сам почувства болката от един изгубен живот, любов и нови възможности.

Когато се прибра у дома след погребението, Сам с раздразнение видя, че Катрин Золхайм я очаква, а големият й „Джип Чероки“ е паркиран точно на мястото, където обикновено оставяше колата си — пред входната врата. Въздъхна. Надяваше се да остане сама за няколко часа и да поразмисли, да си припомни и да разбере защо не бе проляла нито една сълза след смъртта на майка си. Непрекъснато се самообвиняваше и този постоянен анализ правеше смъртта на майка й още по-трудно поносима.

Сам слезе от колата си и Золхайм се приближи до нея.

— Изглеждате много елегантна — каза тя, като огледа класическата черна рокля на Сам с къси ръкави. — Някакъв специален повод ли?

— Погребението на майка ми. Струва ми се, че е доста специален.

Катрин се изчерви от смущение. Понечи да се качи на колата си и да се върне в базата, но доктор Райън бе единственият човек, на когото имаше пълно доверие, и беше важно да разговарят дори и в този труден за нея момент.

— Съжалявам, не знаех. Не исках да ви обидя.

Сам изгледа Золхайм с безизразно лице, без дори и намек за това, че извинението е било прието, и се отправи към входната врата.

Катрин я последва и настоя:

— Знам, че моментът никак не е подходящ, но трябва непременно да поговоря с някого и, честно казано, вие сте единственият човек, за когото се сещам.

— Сигурно не е без значение, че Дойл не е с вас?

Золхайм кимна.

Сам неохотно отвори вратата. Все още не беше склонна да й прости, но вече бе достатъчно заинтригувана и искаше да чуе какво иска да й съобщи. Покани я вътре и каза:

— Надявам се да не трае дълго.

— Няма.

Сам се качи горе да се преоблече, а гостенката се настани в дневната. Беше точно такава, каквато можеше да се очаква от стара английска селска къща: стара, ниска, с дъбови греди, голяма открита тухлена камина, малки прозорци и врати. Единственото нещо, което изглеждаше необичайно, беше безпорядъкът. Навсякъде по пода се въргаляха книги и вестници, а върху всяка масичка или ръчка на кресло имаше недопита чаша чай или кафе. Золхайм си помисли, че Сам може и да е педантична в моргата, но домакинството й определено имаше нужда от ред.

Голям сив котарак изникна изневиделица, скочи на скута й и започна да се намества удобно. Тъкмо се канеше да го отблъсне в напразен опит да предпази тъмния си делови костюм от ноктите и козината му, когато се появи домакинята.

— Казва се Шоу. Кръстен е на писателя — Джордж Бърнард Шоу.

Катрин кимна и се насили да го погали, но Сам забеляза, че го прави неохотно, затова прегърна Шоу и го вдигна от скута на Золхайм.

— Чудесен котарак е, но козината му се скубе. Ще повреди костюма ви, ако не внимавате. Ще го изведа навън.

Мина през кухнята и пусна Шоу в градината зад къщата. Когато се върна, завари гостенката си права, яростно триеща полата и сакото си от космите, но без никакъв резултат.