Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Така че, ако въведеш инспектор Холмс в хода на разследването — което едва ли ще отнеме много време, като се има предвид колко успя да напредне групов началник Фармър — не бихме искали да те задържаме повече.

Той го погледна с очакване. Том схвана намека и без да каже дума, се върна в общата зала. Не си спомняше друг път през живота си да е бил толкова вбесен, но не искаше да го показва. Можеше да лиши Пол Райд поне от това дребно удоволствие.

Тежко се отпусна на стола си и направи на сержант Уайт знак с обърнат надолу палец.

— В южния ли, сър?

Адамс кимна.

— Няма да сте единственият, сър.

Докато говореше, Райд отново извика:

— Сержант Уайт, имате ли свободна минутка?

Сега беше ред на Том да се обади:

— Ще се видим другата седмица.

Чоки кимна и се отправи към кабинета на шефа си като френски аристократ на път за гилотината.

Сам беше в градината, когато телефонът иззвъня. Поколеба се дали да се обади. Но можеше да се окаже нещо важно, а не просто Джийн, която й напомня за някое съдебно дело или за лекция, която трябва да посети. С въздишка влезе вътре, изрита ботушите си и хвърли градинарските си ръкавици върху масата в кухнята.

— Доктор Райън.

Винаги се обаждаше по този официален начин, в случай че я търсеха по работа. Но не и този път. Беше Уин и плачеше:

— Сам, ела бързо, ела бързо!

Тревогата я стисна за гърлото и тя попита:

— Какво има? Какво се е случило? Нещо с Рики ли?

Отговорът беше кратък и почти истеричен:

— Мама! Тя умира, Сам, тя умира!

Тя се опита да запази спокойствие.

— Къде си, Уин?

— В болницата „Парк“, в „Парк“. Ела веднага, моля те! Преди да е станало твърде късно.

— Къде в „Парк“?

— „Нещастни случаи“.

— Стой там. Идвам веднага.

Затвори телефона, навлече обувките си и грабна ключовете за колата — като по чудо ги намери веднага. Зачуди се дали да не звънне в болницата и да попита какво става, но се въздържа. Трябваше да стигне там бързо, а не да ги чака да я свържат със съответния лекар. Изтича навън до колата.

Движението и светофарите не я забавиха и тя стигна в болницата доста бързо. Паркира на едно от лекарските места и се втурна в отделението за нещастни случаи. Никъде не видя Уин, затова попита на рецепцията и оттам я упътиха към стаята на майка й.

В мига, в който отвори вратата, чу риданията на сестра си и разбра, че вече е твърде късно. Сам се приближи до паравана и дръпна завесата. Уин се бе навела над тялото на майка им и плачеше горчиво, а медицинската сестра се опитваше да я успокои.

Тя вдигна обляното си в сълзи лице, когато Сам влезе.

— Закъсня. Тя си отиде, отиде си!

Сам потърси с поглед потвърждение от сестрата и тя кимна. Погледна към майка си: лицето й бе толкова спокойно, колкото не го бе виждала от години, и сякаш наистина бе намерила покой.

Взе ръката на Уин и я стисна здраво, а с другата ръка погали оредялата бяла коса на майка си. За свое най-искрено удивление и тревога, Сам откри, че не е способна и дори няма желание да се разплаче.

Уин отново ридаеше. Сам беше прегърнала сестра си през раменете, докато ковчегът с тялото на майка им бавно изчезна зад избелелите жълти плюшени завеси и последните думи от словото на свещеника отзвучаха. Веднага след това ги изведоха от параклиса през задната врата и те изведнъж се озоваха под ярката светлина и сред хладния, свеж въздух.

Като че ли бяха на лента на конвейер. Когато Сам пристигна за погребението на майка си, предишното тъкмо свършваше, а сега, когато напуснаха параклиса, отвън чакаха хората за следващото.

Погребението беше скромно и на него присъстваха само няколко души. Повечето от приятелите на майка им и най-близките роднини бяха починали на преклонна възраст като самата нея или все още живееха в Ирландия. Уин пусна съобщение в „Хералд“, „Поуст“ и „Телеграф“, които излизаха в Белфаст, в резултат на което получиха много съболезнователни писма и телеграми. Двете сестри бяха трогнати, защото някои от тях бяха от хора, които не бяха виждали от години, но които ги помнеха и бяха намерили време да им пишат и да изразят съчувствието си.

Решиха да не казват на Рики. Той обичаше баба си и щеше да му е мъчно, че не е присъствал на погребението, но разходите и разстройването на пътешествието му, ако го бяха извикали, щяха да обезсмислят цялото начинание. Щеше да се сбогува с нея, когато се върне.

Уин и Сам решиха да отнесат праха на майка си в Белфаст, за да бъде погребана редом с баща им. Тя винаги бе искала това и беше правилно двамата съпрузи заедно да почиват в мир в родината си. Заради Рики щяха да изчакат до завръщането му, преди да извършат това тъжно поклонение.