Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Бързо прелисти томчето: нищо. Обърна книгата със страниците надолу и отново я разлисти. Дълго листче бяла хартия бавно полетя към земята. Беше скрито някъде в средата на книгата. Сигурно просто отбелязваше докъде е стигнал.

Золхайм го вдигна и тъкмо се канеше да го пъхне обратно, когато в горния му край забеляза знака омега, изписан с мастило. Втренчи се в него с тревожна изненада. Беше просто драскулка, но наличието й бе обезпокоително. Искаше й се да знае коя страница или откъс от книгата са били отбелязани. Беше ли това основание за подозрение? Да поразгледа ли още, в случай че има скрито и друго? Остави книгата на нощното шкафче и сериозно се замисли.

Когато Хамънд пристигна в кабинета си, неговата помощничка — сержант Гроувс, вече бе там. Тя се изправи и му козирува, щом влезе.

— Някакви съобщения, Джени?

Той закачи фуражката си на закачалката зад вратата и се увери, че униформата му е безупречна.

— Не, сър. Има няколко писма, но са съвсем рутинни. Изискват само подпис.

Беше подредила съответните документи върху бюрото му в очакване да бъдат парафирани. Той се приближи и бръкна в джоба си за писалката. За своя голяма изненада, не я откри. Провери върху самото бюро, но и там я нямаше.

— Джени, виждала ли си писалката ми?

— Не, сър, не и тази сутрин.

Робърт си припомни предния ден и се сети, че я бе оставил върху бюрото си, след като бе написал обширен доклад за убийствата на Уест и Стречъм.

— Вземете моята, сър — предложи Гроувс.

Оцени предложението й, но много обичаше писалката си. Беше останала от баща му и бе единственото наследено от него нещо, което действително харесваше.

— Не, благодаря, Джени. Знам къде е. В стаята ми. Ще отида да си я взема. Ще отнеме само няколко минути.

Нахлупи фуражката си, намести я под правилния ъгъл, след това излезе от кабинета и се отправи към жилището си.

Золхайм бавно и методично претърси апартамента на Хамънд и върна всяко нещо обратно на мястото му. Последното, което искаше, бе да предизвика подозренията му, особено ако грешеше. Обискира така, както го правеха в Бюрото. ФБР си имаше свой начин да върши нещата: като се започне от издирването на заподозрени и се стигне до денонощното наблюдение. Познаваше агенти, които не следваха правилата, но тя го правеше. Макар похватът на претърсване да беше бавен, той бе последователен и обикновено водеше до успех. Идеите и методите биваха усвоявани и подобрявани в течение на много години и тя не смяташе, че е по-добра от инструкторите, които са помагали и съветвали стотици опитни агенти.

Но не откри нищо, освен доклад върху бюрото на Хамънд, който описваше действията на британската полиция до този момент. Беше написан със строго придържане към езика на дипломацията, хвалеше усилията на полицаите, но заключаваше, че въпреки старанието си, те все още не са успели да арестуват никого или да определят сериозен заподозрян. Беше виждала подобни доклади в Бюрото и се зарадва, че служителите му не са единствените, които използват полицията като извинение за неуспехите си.

След като не откри нищо в дневната, тя се насочи към банята. Претърси шкафчето над мивката, като вадеше отвътре всеки предмет, разглеждаше го и едва тогава го връщаше на мястото му. Нищо.

Оставаше й само спалнята. Нямаше много мебели, но тя огледа всичко. Като се изключат няколкото вестника, шкафчето до леглото беше празно. Провери нощната лампа, като огледа долната част на основата й и прокара пръсти по вътрешната страна на абажура. Отново нищо. Най-накрая взе елегантната писалка, която лежеше върху шкафчето, развъртя я и провери дали вътре няма нещо скрито. Беше празна. Завинти я и я върна върху шкафчето до книгата „Смел нов свят“.

Имаше ли място, каквото и да е, което не бе претърсила? Не се сещаше за нищо. Внезапно чу как вратата се отваря и Хамънд влиза в апартамента.

Катрин мушна листчето между страниците, набързо напъха книгата под матрака и опъна чаршафите, преди да се появи в дневната.

Робърт се изненада да я завари там.

— Още ли си тук?

— Тъкмо тръгвах. Исках да съм сигурна, че не изглеждам като „добре задоволена жена“, преди да се изправя пред Дойл.

Той се усмихна, поласкан. Прегърна я и се опита да я целуне, но тя се отдръпна.

— Отне ми страшно много време да се гримирам. Ще трябва да почакаш до довечера, ако държиш да размажеш червилото ми.

Усмивката на Хамънд стана още по-широка:

— Поне има какво да очаквам.

Катрин реши, че сега, когато той е спокоен и отпуснат, е най-подходящият момент да се опита да измъкне онова, от което се нуждаеше. Беше стар трик, но не виждаше причина да не проработи. Искаше да знае доколко важно е откритието й, свързано с книгата.