Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Знаеше го твърде добре.

— Но знаете ли какво исках всъщност?

Сам поклати глава отрицателно.

— Да имам голямо семейство, просторна градина и рунтаво куче. Но не можех да си го позволя, защото от мен се очакваше друго. Гледаха ме отвисоко. През целия си живот вършим неща, за да доставим радост на други хора. Затова си пробих път до върха на тази трудна професия и после се запитах защо.

— Хариет, вие постигнахте много. Няма от какво да се срамувате.

— Не се срамувам. Просто се чувствам така, сякаш съм живяла заради другите. Години наред „силният пол“ е гледал с пренебрежение на жените, които са избрали да бъдат майки и съпруги, и ги е карал да се чувстват като хора втора ръка. Но какво лошо има да желаеш това? То не е по-малко важно от коя да е друга кариера.

Сам винаги бе изпитвала същите колебания, но засега премълча.

— Какво ще предприемете след операцията?

— Ще пътувам.

— Сама ли?

— Не, имам приятел — Ерик. Ще повярвате ли, че излизаме заедно през повечето почивни дни? Той е по-възрастен от мен, всъщност е приятел на баща ми, но се разбираме добре и имаме общи интереси. Можеше да бъде и по-зле.

— Ще се ожените ли?

— Кой знае? Защо не, ако наистина го искаме? Всичко друго е за предпочитане пред пагубната рутина, в която бях затънала през последните двадесет години.

— Здравей, живот!

Фармър се усмихна:

— Да, горе-долу така се чувствам.

— Сигурна ли сте, че взимате правилното решение?

Въпросът беше риторичен, но Сам усети, че трябва да го зададе.

— Никога не съм била по-уверена през живота си.

Долови твърдата убеденост на Хариет и се успокои. Изпита известно колебание за собствения си избор, но бързо го изтика назад в мислите си. Всички живееха по различен начин и откриваха щастието на различни места.

— Изглежда, всичко се повтаря най-малко три пъти.

Фармър я погледна въпросително.

— Вие сте третият ми познат, който заминава тази седмица.

— Кои са другите двама?

— Един стар приятел — Лиъм, който замина за Австралия, и племенникът ми Рики, който реши да опознае света. А сега и вие.

— Ако попадна на някого от тях, ще му предам поздрави от вас.

Сам се усмихна:

— Мисля, че ще ми липсвате.

— Предпочитате по-малкото зло, така ли?

— Нещо такова. Кой ще поеме поста ви?

— Предстои да бъде решено. Ще има известна борба. Засега ще ме замести групов началник Пол Райд.

— Що за човек е той?

— Не толкова умен, за колкото се смята. Офицер от кариерата и доста самоуверен, но посредствен. Освен това търпи вмешателствата по-малко и от мен, затова внимавайте.

Сам разбра, че това е приятелски съвет, и кимна в знак на благодарност.

— Съжалявам за вас двамата с Том. Мисля, че вие бяхте подходяща за него.

Домакинята сви рамене:

— Стават такива неща.

Фармър отново стана сериозна, като че ли се канеше да я разпитва за някакво тежко престъпление.

— Когато ръководех някой случай, толерирах намесата ви, защото сте дяволски добра и долавях някаква прилика със самата себе си. Но да бъдеш най-добрата не е толкова важно, колкото да имаш собствен живот. Не правете грешките, които допуснах аз, Сам. Махнаха името ми от вратата на кабинета и това беше краят. За полицията, на която съм посветила целия си живот, аз вече бях затворена страница, една жена, която ще забравят и ще взимат на подбив. А вече са се натрупали твърде много неща, които искам да наваксам.

Никога не бе виждала Хариет в подобно състояние и се съмняваше, че ще се повтори. Но онова, което наистина я разтревожи, бе фактът, че тя изразяваше гласно мисли, които самата тя отбягваше от известно време.

Катрин се облече бавно и старателно. Искаше да изглежда възможно най-добре, а не като след страстна любовна мощ, което Дойл можеше лесно да забележи. Тъкмо се канеше да тръгва, когато погледът й попадна на леглото. Върху него имаше недвусмислени следи от любовната нощ. Завивките се въргаляха навсякъде, а чаршафите бяха смачкани на топка в средата. В други случаи би ги оставила така, но всичко останало в апартамента на Хамънд беше толкова чисто и подредено, че тя се почувства задължена да приведе в порядък и тази стая. Най-малкото, което можеше да направи, бе да оправи леглото.

Докато пъхаше долния чаршаф под матрака, ръката й докосна нещо твърдо, ъгълчето на някаква книга. Измъкна я и погледна корицата. Беше „Смел нов свят“ на Олдъс Хъксли. Добре познаваше тази творба. Защо Хамънд я държеше в спалнята си и защо, за бога, смяташе за необходимо да я крие под дюшека? Боб беше човек, който вършеше всичко поради точно определена причина, така че това можеше да се окаже нещо важно.