Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Стаята не й хареса. Беше твърде безлична: нямаше топлота, липсваше й индивидуалност. Не беше сигурна дали е пропуск на Хамънд, или се дължеше на воинските порядки. Армията беше затворено общество, в което непрекъснато се пътуваше от едно място до друго, и караше хората да планират живота си само до следващото преместване. Върна се в спалнята да се облече.

След като остави Уин, Сам се запъти обратно към дома си. Надяваше се да види майка си, но този ден тя беше в медицинския център и сестра й се наслаждаваше на възможността да си отдъхне.

Сам се освободи от службата до края на деня и реши да го прекара предимно в градината, като свърши някои неща, които бе занемарила през последните седмици. Чувстваше се ужасно изморена, почти изцедена, и имаше нужда от почивка.

На път за вкъщи спря в местната туристическа агенция и взе купчина брошури, предлагащи отдих на различни места. Нуждаеше се само от уединен плаж на някое далечно място, плажна кърпа и един роман.

Щом се прибра, стовари брошурите, измачканите вестници и писмата на канапето. Знаеше, че къщата се нуждае от основно почистване, но когато се налагаше да избира между нея и градината, второто винаги надделяваше. Беше пуснала обява за чистачка, но все още никой не се бе обадил. Харесваше й, че домът й се намира далеч от града, но станеше ли дума да наеме някого на работа, тъкмо това отблъскваше хората.

Облече работните си дрехи и ботушите и излезе навън. Тъкмо се запъти към бараката, когато чу познатото скърцане от гумите на автомобил по чакъла на алеята. За момент се ядоса, надяваше се да не е нещо спешно. Заобиколи, отиде пред къщата и за своя изненада, завари Хариет Фармър пред входната врата.

— Госпожо групов началник?

— Доктор Райън, надявам се, нямате нищо против, че се отбих. Искам да поговоря с вас.

Сам забеляза промяната у нея в мига, в който Фармър се обърна към нея. Косата й не беше силно опъната назад, а падаше свободно по раменете, прихваната с черна панделка. Нямаше ги и деловия тъмен костюм и строгите обувки. Те бяха заменени с красива лятна рокля и сандали. Лицето й изглеждаше по-спокойно и отпочинало.

Домакинята беше заинтригувана.

— Искате ли кафе?

Хариет кимна и я последва зад къщата.

Сам сервира кафето във вътрешния двор. Завари гостенката да се любува и да мирише особено красива туфа хелиотроп.

Тя остави чашите на масата.

— Красиви са, нали?

— Да, красиви са. Винаги съм искала да имам голяма градина.

— Каква имате в момента?

— Зеленикавокафява морава, голяма колкото пощенска марка. Много практично и много бездушно.

Сам кимна и се зачуди кога Фармър ще мине към същността на въпроса.

Тя го направи незабавно:

— Напуснах работа — или по-скоро се оттеглих — по здравословни причини.

Слиса се не само от новината, че Хариет е напуснала полицията, която беше смисълът на живота й, но и поради причината за напускането. По здравословни причини ли? Винаги бе изглеждала така, сякаш пращи от здраве.

Фармър беше напълно откровена и по този въпрос:

— Имам рак, рак на гърдата.

— Откога знаете?

— Отскоро. Напипах бучката преди няколко седмици.

— Каква е прогнозата?

— Ще ми направят мастектомия, а след това вероятно лъчева терапия. Открих го рано, затова прогнозата е оптимистична.

— Затова ли изчезнахте така?

Хариет кимна:

— Уплаших се повече, отколкото съм предполагала. Когато го открих… не знам… почувствах се малко замаяна — като след дълъг полет с реактивен самолет.

— Защо напускате, след като прогнозата е добра? Ще видите, че ще се възстановите бързо след операцията. Вероятно ще отнеме повече време да се настроите психологически, но вие сте силна жена. Сигурна съм, че много бързо ще се върнете към обичайния си ритъм.

— Не, няма. Никога вече няма да съм същата. Стига ми толкова. Това няма нищо общо с физическото обезобразяване — с него мога да се справя. Дължи се по-скоро на шока, който изпитах, когато осъзнах, че съм смъртна и че времето ми на тази земя е ограничено. Не е ли странно какво може да направи с човек едно докосване на ангелското крило?

Сам мълчеше. Фармър имаше нужда да поговори с някого и по някаква причина бе избрала нея. Почувства се поласкана.

— Постъпих в полицията по примера на баща си. Тогава ми се струваше правилен избор, проява на еманципация и други подобни. Мисля, че станах жертва на нов вид радикализъм. Познато ви е, нали: жените трябва да имат собствена кариера, да се състезават с мъжете, да не изостават от останалите.