Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Той беше съвършен компаньон, приятен, привлекателен и пълен с информация. В негово присъствие тя се почувства щастлива и отпусната и дори си позволи да го хване за ръка, докато се разхождаха по улиците следобед, наслаждавайки се на илюзията, че са заедно от години.

Накрая отидоха в апартамента на Робърт. Щом влязоха, Катрин машинално посегна да светне лампата, но той стисна ръката й и я възпря. Стаята тънеше в мрак. Лунната светлина, проникваща през прозорците, беше достатъчна да се ориентираш и покриваше всички повърхности с тайнственото сребристо сияние на лятната нощ. Хамънд обърна жената към себе си, прихвана брадичката й, повдигна главата й и я целуна. Тя веднага откликна, отвърна на целувката му страстно и прокара ръце по раменете му. Ласките им станаха по-нетърпеливи и пламенни, Робърт я вдигна и я отнесе в спалнята.

Нежно я положи върху леглото и прошепна в ухото й:

— Сигурна ли си, че го искаш?

Тя се усмихна, прокара пръсти по устните му и го накара да замълчи. Той загали тялото й, което веднага откликна. Катрин протегна ръце над главата си и тихо застена. Хамънд усети, че ако не се освободи от панталоните си веднага, ще се пръсне от възбуда. Тя докосваше косата му, галеше с дългите си пръсти тила му, а после го придърпа към себе си.

След като научи за предстоящото приключение на Рики, Сам незабавно се включи в приготовленията. Знаеше, че това не е правилно от нейна страна. Все някога трябваше да дойде време той да стъпи здраво на собствените си крака. Пък и ако някой се бе намесил в нейните планове, когато беше на неговата възраст, щеше направо да я вбеси. Каза си обаче, че Рики е различен от нея. Тя беше по-зряла и знаеше повече за живота от него.

Маршрутът беше начертан, паспортът му — редовен и с всички необходими визи. Сам дори преподреди раницата му, докато Уин седеше отстрани и протестираше:

— Той трябва да се научи да го прави сам.

Пренебрегна думите на сестра си и продължи с демонстрацията, а Рики и Трейси я наблюдаваха равнодушно, седнали до масата в кухнята. Когато тя привърши, младежът стана и се приближи до нея.

— Нали знаеш какво ще стане сега? — попита я той.

Сам го погледна озадачено.

— Първото нещо, което потърся, ще се окаже на дъното и ще трябва да извадя всичко, за да го взема.

Тя не проумяваше.

— Подредих раницата ти съвсем практично, така че нищо подобно няма да се случи.

— Би било прекрасно, ако си имаше работа с практичен човек, а аз не съм такъв.

Изгледа го мълчаливо, а Трейси едва се сдържа да не се разкиска. Разбира се, той имаше право и в края на краищата трябваше да се научи да го върши сам, както бе казала Уин, но поне успя да му покаже как се прави.

Предложи да ги откара до Лондон, а после каза, че ако стигнат дотам, нищо не й пречи да ги закара дори до Дувър. Сега вече Рики се разтревожи, понеже реши, че леля му ще ги последва чак до Катманду, и категорично заяви, че ще се придържат към първоначалния план. Сам трябваше да се задоволи да ги закара до гарата.

Движението в Кеймбридж изглеждаше по-натоварено от обикновено. Нямаше друга причина освен огромния брой автомобили, но Сам все повече се безпокоеше. Отне й повече време, отколкото бе очаквала, за да вземе Трейси от къщата на родителите й и да ги изчака да се сбогуват, а сега и това. Щеше да е нелепо, ако двамата изпуснеха влака още в началото на пътуването си. Движението стана по-спокойно и тя успя да навакса изгубеното време и да стигне до Стейшън Роуд сравнително бързо.

При вида на Мемориала на загиналите през войната на кръстовището буца заседна в гърлото на Сам. Представляваше голяма бронзова фигура на млад мъж, който бодро заминава на война и окуражително маха към другите. Беше глупаво и прекалено драматично, но за момент лицето на статуята й заприлича на това на Рики. Прогони тази мисъл и продължи към гарата. Намери място и паркира съвсем близо до входа. Всички се изсипаха от автомобила и помогнаха при разтоварването на раниците и различните чанти, пълни с някои основни хранителни продукти, които Уин бе настояла да вземат Трейси и Рики.

Когато стигнаха на перона, влакът за Лондон вече бе композиран, затова бързо качиха всичко във вагона и се погрижиха двамата пътници да се настанят на хубави места. След това отново слязоха на перона, за да се сбогуват.

Сам изчака Уин да прегърне и целуне Рики и Трейси за последен път, след това сграбчи племенника си и развълнувано го прегърна.

— Слушай ме внимателно! Имаш телефона ми. Ако възникне някакъв проблем, какъвто и да е, обади ми се, разбра ли? Обади ми се!