Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

След като всички си тръгнаха, Тревър Стюърт остави на масата чашата си с кафе и откачи сакото на колежката си от закачалката на вратата.

— Ела, ще те изведа навън.

Вдигна я от мястото й и наметна сакото на раменете й.

— Къде? Заета съм. Нямам никакво време.

— В кланицата в Мортън.

Стисна ръката й и почти насила я помъкна към вратата.

— Къде?! Наистина умееш да осигуриш приятно прекарване на една жена.

Той спря и й се усмихна самоуверено:

— Мисля, че разбрах от какво е белегът, който откри на шията на Мери Уест. Интересува ли те?

Сам облече сакото си и с готовност го последва извън кабинета към паркинга.

Веднага след като се измъкнаха от уличното движение, Стюърт я изгледа проницателно и попита:

— Какво става?

Тя сви рамене, поклати глава и се опита да си придаде вид, сякаш не разбира какво точно иска да знае той. Но Тревър я познаваше твърде добре.

— Хайде, стига! Федерални агенти чак от Щатите, Хамънд присъства на срещите. Не ми прилича на най-обикновен работен ден.

— Знаеш повода. Разследват убийствата на Мери Уест и Рей Стречъм в базата. Тя официално е американска територия, поради тази причина се интересуват. Това е всичко.

— Но това са местни убийства, които обикновено се разследват от местните ченгета. Не ме карай да ти се моля.

Сам се усмихна. Познаваше Тревър още от пристигането си в Кеймбридж и макар да изживяваше прекалено силно кризата на средната възраст, той беше добър приятел и колега и тя му имаше доверие.

Лесно се предаде:

— Свързват двете убийства с поредица подобни случаи в Щатите.

— Сериен убиец?

— Така изглежда.

— Каква е връзката?

— Всички жертви са жени и макар да не са някакъв точно определен тип, маниерът на убиеца е доста характерен. Наскоро са установили, че всички случаи са свързани с американски военновъздушни бази.

Тревър обмисли думите й.

— Изнасилени ли са?

— Не. Или поне на тях не им е известно.

— Уест беше изнасилена.

— Но не от убиеца. Смятаме, че е била изнасилена от Стречъм, който след това е бил убит.

— Защото му се е изпречил на пътя ли?

Сам кимна:

— Все още чакаме резултатите от ДНК тестовете, но смятам, че те ще подкрепят моята теория.

— Виж, знам, че обичаш да се ангажираш със случаите си и извън болницата, но според мен трябва да стоиш настрана от този. Ако наистина си имаме работа със сериен убиец, ситуацията става много опасна. Това не е лъжица за твоята уста, Сам.

— Не се тревожи за мен. Аз съм голямо момиче. А и вече почти приключих. Не съм в състояние да направя още кой знае какво.

— Добре.

— Освен ако не открият още някой труп, разбира се.

Той разбра, че положението е безнадеждно. Просто трябваше да я наглежда известно време и ако станеше твърде напечено, да направи така, че тихомълком да я отстранят от случая. Все още се ползваше с достатъчно влияние в болницата, за да го уреди, и в края на краищата всичко беше за нейно добро. Засега се съсредоточи върху шофирането.

Мортън беше красиво малко селце на двайсетина километра от Кеймбридж, основано преди около четиристотин години. Бе останало до голяма степен незасегнато от съвременните новости и извънградските търговски центрове, в резултат на което постепенно бе населено от по-заможни хора, които ежедневно пътуваха до работата си, и от онези, които можеха да си позволят да имат по две къщи. Преди пет години новината, че там ще бъде построена кланица, предизвика яростен отпор сред жителите на селцето, които заедно упражниха силен политически и финансов натиск. В края на краищата бе постигнат компромис и кланицата бе построена на четири километра източно от селото — но дори и там, все още предизвикваше протести.

Когато пристигнаха, Стюърт паркира на мястото с надпис Изпълнителен директор и изскочи от колата. Докато вървеше към вратата, едър пълен мъж в елегантен син костюм излезе да го посрещне. Ръкуваха се и Тревър го поведе към автомобила, за да го запознае с колежката си.

— Сам, това е Питър Кинг, управителят на кланицата. Той ще ни помогне да разрешим проблемчето си. Питър, запознай се с доктор Райън — патоложката, за която ти говорих.

Кинг протегна ръка и Сам се ръкува с него. Ръкостискането му не беше силно. В действителност дланта му беше мека и отпусната и тя се почувства неловко.

— Радвам се да се запознаем, госпожо.

Американският му акцент за миг я учуди. След това си спомни, че тази и още няколко подобни кланици в страната са построени от американска компания. Беше голямо многонационално сдружение, притежаващо кланици и месопреработвателни предприятия из целите Съединени щати, а сега бързо си пробиваше път и в Европа.