Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Двамата мъже враждебно кръстосаха погледи.

Хамънд побърза да се намеси и попита Сам:

— Какво се е случило според теб?

Тя хвърли бегъл поглед към Том, за да потърси одобрението му, преди да заговори. Явно се бе поуспокоил, затова Сам каза:

— Стречъм или е изнасилвал Мери Уест, или е правил необуздан секс с нея, когато е бил застрелян в гръб с пистолет за пирони. Това обяснява наличието на кръв в дъното на хангара. След това убиецът е нахлузил на главата му найлонов плик и така е попречил на кръвта да изтича по земята. Намерих торбичка под главата на Стречъм. Вероятно се е измъкнала, когато тялото е било изтласкано от тръбата, а това обяснява защо на местопрестъплението имаше кръв, но нямаше следи до шахтата.

— Защото се е събирала в пликчето ли? — попита Хамънд.

Сам кимна.

— Умно.

Тя продължи:

— След това той е занесъл или замъкнал Уест до бараката, където я е убил.

Адамс рязко се намеси:

— Кого е убил първо — Стречъм или Уест?

Сам сви рамене:

— Според мен — Стречъм.

— И е оставил Уест сама? И тя не е разбрала какво я очаква и не е офейкала?

Дойл също забеляза този пропуск в разсъжденията й, но беше по-предпазлив с критиката:

— Възможно ли е движението на Уест да е било възпрепятствано по някакъв начин?

Тя си помисли, че звучи така, сякаш говори за автомобил, но го остави да продължи.

— И така да е дала на убиеца време да се отърве от трупа на Стречъм, преди да се върне за нея? Шахтата е само на няколко метра от хангара. Едва ли му е отнело много време.

— По китките и глезените й нямаше никакви белези — каза Сам, — нито пък следи да е била пребита до припадък. Възможно ли е да е замесен и друг човек? Това определено би дало отговор на някои от въпросите.

Дойл беше категоричен:

— Но това е дело само на един човек.

Адамс го понатисна:

— Откъде сте толкова сигурен?

— Сигурен съм. Достатъчно дълго вървя по петите му. Познавам го по-добре, отколкото самия себе си.

— Тогава защо още не сте го заловили?

Том знаеше, че въпросът ще раздразни агента. Знаеше и това, че истинската причина Дойл да пази разследването в тайна толкова дълго бе опасението му да не би британската полиция да се намеси и да заслужи цялата слава. Бе сигурен в това, защото, честно казано, и той би постъпил точно по същия начин. Дойл сигурно се чувстваше като маратонец, който е бил лидер по време на цялото състезание и когото са надминали на финалната права.

Джийн влезе с подноса с кафето тъкмо когато гостите се канеха да си вървят.

— О, всички ли си тръгвате?

Тримата мъже се извиниха, Джийн прие думите им с учтива усмивка и отново се накани да излезе. Точно в този момент до нея изникна Тревър Стюърт и си взе чаша от подноса.

— За мен ли е, Джийн? Колко мило! Дори не се наложи да си уговоря среща предварително.

Тя го изгледа навъсено и се измъкна от кабинета.

Сам го представи:

— Доктор Тревър Стюърт, мой колега патолог. А това са агент Едуард Дойл от Отдела за изследване на човешкото поведение в Академията на ФБР в Куонтико и неговата колежка, агент Катрин Золхайм. Познаваш инспектор Адамс, а това е майор Робърт Хамънд — началник на охраната във военновъздушната база Лиймингъл.

— Отдавна не сме се виждали, Боб. Чувам, че все още организирате великолепни танцови забави.

— Когато имаме възможност.

Очевидно очарован от Золхайм, Тревър се обърна към нея:

— Колко време смятате да останете в Кеймбридж?

— Все още не съм сигурна — отговори тя. — Зависи от разследването.

Той кимна с разбиране:

— Къде сте отседнали?

— В Лиймингъл.

— Чудесно. Успяхте ли вече да разгледате нашия прекрасен град?

— Погрижихме се за това, доктор Стюърт — твърдо каза Хамънд, хвана Катрин за ръка и я изведе от стаята.

Тревър изглеждаше разочарован.

— Наистина ли? Колко жалко. Е, може би друг път.

Робърт поклати глава:

— Съмнявам се.

Когато и останалите от групата се наканиха да си тръгват, Дойл се обърна към Сам:

— Има ли възможност да прегледам доклада от аутопсията?

— Трябва да попитате инспектора. Струва ми се, че ви направих достатъчно услуги.

Адамс я изгледа с каменно лице. Покорството й не го успокояваше, защото беше убеден, че няма да продължи дълго. Обърна се към Дойл:

— Мисля, че ще трябва да изчакате до разговора си с началничката ни. Зависи от нея.

— Когато и да стане това.

Том безразлично сви рамене и излезе.

Сам с огромно облекчение се отпусна на стола си.